Аз като момче балканско, винаги съм се чувствал най-добре по планините. Сега ме чакат големите планини, онези за които Кольо ми разправя, с каньона на реката, прорязваща ги, липсата на мантинела, големите тунели и най-вече големите баири. Още от България го мисля този участък от Беране до Подгорица. Има си и алтернатива, която всъщност е с 30 км по-къса, но при нея има една подробност, която на картата се вижда, като нещо много мъничко и нагърчено на зиг-заг - участък след Андрйевица, който в последствие разбирам, че е дълъг около 15 км. Повечето хора биха избрали главния път, аз обаче имам един малък проблем със себе си - винаги знам,че има и забавен такъв. Вчера си говорих с момчетата от бара за тия работи и те заявиха, че определено трябва да хвана стария път до Подгорица. В крайна сметка се будя сутринта, оправям си нещата, отварям сърфинга и виждам отговор от момче,което ми пише, че ще ме чака на фонтана в 21:00. Качвам се на байка. Пускам си плейъра и слушам...."Don't think twice, it's alright.."
Трябва да измина 112 км за по-малко от 10 часа, ако искам да спя на легло. Първите 15 км ще са равни, пак покрай река. Река с вода, небесно синя и чиста, каквато само в Черна гора съм виждал. Кракът продължава да ме боли, но се надявам пак да отшуми, след като се раздвижи повече. След около 11 км забелязвам, че нещо седалката ми стои малко на една страна - сутринта я регулирах и явно съм я сложил на криво. Спирам и си търся туул-а с шестограмите. Да, ама него го няма! Вадя всичко от въпросния джоб на раницата, а той все така не се показва. Светвам вътре с челника, а той никога не е липсвал толкова много. Може би съм го оставил до мен, когато съм приключил да работя сутринта с него и съм го забравил в склада на хотела. Нямам избор - връщам се! 80% от болтовете по колелото са шестограми, не бих рискувал да пътувам и 5 км без него. Обръщам в обратна посока и настъпвам колкото мога. 25-30 км/ч, ще наваксвам някак после. Минавам 3-4 км и решавам все пак да обърна всичко в раницата, би било доста нелепо да се върна до Беране и да си е бил в мен. Спирам и разхвърлям целия багаж до пътя. И ето на! Най-най- отдолу се червенее. Хвала! Събирам всичко обратно в раницата, пак обръщам по пътя и въртя още по-ентусиазирано, ухилен до уши.
Времето днес е по-благосклонно: облачно, но ми обещаха да не вали, все пак върховете в далечината са забулени в мъгли и си имам едно на ум. На Андрйевица спирам спирам за бързо в крайпътен ресторант, за да си налея вода. Собственика е доста симпатичен мъж на около 30 и си говорим, докато си изпия витамините. Той говори английски и съм приятно изненадан. Кани ме да се отбия и когато се връщам и ми потвърждава за 15те километра нагоре. също ме предупреждава да внимавам, защото пътя е доста тесен, а минават камиони с дърва. Аз му благодаря и потеглям.
Понеже ми е писнало да обяснявам как се катерят баири с 25 кила под задника ми, няма да се впускам в подробности. Както ми казваше Лъчо преди да замина - "Ти си лекичък, Ивак, компенсираш със собственото тегло. А и си нинджа. Ще се справиш!" xD
Качвам, качвам. От време на време на обратните завои имам възможност да видя какво съм изминал, и се откриват панорамни гледки.
Облаците над мен се превръщат в мъгла, която като магическа отвара се проточва между билата и ме обвива. Навлизам в борови гори и влагата значително се повишава. Изведнъж го почувствах доста аляскинско. Вълна от спомени нахлува в главата ми - езерата, пътеките, горите, мъховете, 20-часовата светла част на деня, колибите по средата на нищото, да, да,да и колибите!
А то и тука ги имало! От любимите ми схлупени.
Ах, Джеръми, кои ли трейлове изследваш в момента? "Да вървиш сам по пътя - това гради характер!" - така ми казваше той и може би е единствения отговор на най-често задавания ми въпрос сега: "Защо си сам?". А може би не е.
По едно време яко ми престъргва стомаха, по километраж съм изминал 14 км, което значи, че почти съм се качил. Решавам да хапна, но първо да си избера място с гледка - като ще да е обяд, да е романтичен. хахаха Това там мъничкото на полянката ми е къркащата на примуса манджичка, на която потривах ръце 10-тина минути докато се сготви.
После сгъвам всичко, кое от където е извадено и потеглям. За мое щастие след около километър виждам чешма до пътя, измивам си съдовете от обяда и допълвам водата си. След още 2 км вече съм на върха. Спирам до една хижа, за да си сменя дрехите по мен със сухи, обувам си клина, слагам яке и ихуууу... знам, че ме чака спускане. Една кола ухилени младежи минава и подсвирва, а аз усилвам музиката и не му мисля много много. асфалта е приличен и сух, на завоите намалям, за да не ме чака някоя дупка след него. С тая тежест отзад при един малко по-силен удар, нещо чудно да си изкривя шината или пък да спукам гума, а това е най-малкото зло. Ние не обичаме злини, нали?
Подава се слънцето по едно време, панорами се менят, аз се кефя и си пея, та така около 18 км. Слизам до долина през която се лее река с бързи води. Митак, тука са твоите риби, които ти чакат нимфите! =D
Стигам до разклона Колашево- Лийева рийека. Пак се чудя дали да се върна на главния път, ама като ще е гарга, няма да се лигавим, я! Виждам семейство с кола, които се оказват руснаци и имат по-подробна карта от моята - разглеждам я и се опитвам да си представя какво ме чака. Остават 60 км, а лошата изненада е,че вече е станало 16:40ч. Малилииии! Казвам бързо "Чао" и тичам към колелото. Пак се налага да си давам зор. Пътя е разнообразен - има изкачвания, спускания, завои, дупки, локви, кал, красиви гледки, къщички симпатични. И слънце! Ураааа! От кога го чакам да ми напече кратуната.. Слагам си очилата и сега съм още по-бърз. хахаха
Почвам да си мисля дали да не успокоя нерва, да опъна палатката до реката и да си цамбуркам краката до края на живота ми. Айде обаче по-добре не. Продължавам усилено по пътя и не пестя сили. На картата забелязах, че след Лийева рийека ще ме чака ново изкачване, което ще ме забави, а времето не спи. Все пак решавам да отпочина за бързо и да си направя нещо енергийно. Спирам за една доза витамини и 2-3 лъжички от вълшебната ми отвара. Когато поглеждам към джоба на дисагите обаче, забелязвам нещо съмнително. Няма ми ги кецовете... Любимите ми виолетови кецки! Някъде са се изръсили. Голям панаир! Бях ги закачил с два ластика към дисагите, но явно, докато ми е намалявала храната, са се отпускали и просто са паднали по пътя. Еми каръшка работа, явно ми беше писано да изгубя нещо днес...Вече е 17:30 и все още ме чакат около 45-50 км. Никак не добре! Силно се съмнявам,че ще успея. Но пък започва прекрасно спускане по стръмен склон и пътят го подсича постоянно със 180-градусови завои, слънце и прекрасни гледки.
След това пак изкачване, общо взето чудесен маршрут, толкова разнообразен и наситен с какви ли не емоции. Няма как да не съм ухилен до уши, от гледката и всичко което се случва пред очите ми или пък да не спирам за по минута-две, за да се полюбувам на някой заснежен връх в далечината.
Към 19:30 със сетни сили, след един ляв завой, пред мен се открива най-драматичното нещо за деня.
Просто си посядвам там, без да ми пука особено колко е часа, колко още ми остава. В ушите ми звучи "Perfect smile, shinig soul..." и така нататък и аз паля една цигарка и зяпам в небитието под лъчите на залеза. ахахаха Тук е момента да благодаря за прекрасната музика, която получих преди да замина от София, без която приключението нямаше да е такова, каквото е!
След малко при мен спират двама ентусиазти, видимо развълнувани от мен и почват да ми зяпат колелото и да ме разпитват ухилени от къде съм, що съм. Казват ми, че до Подгорица е само яко спускане и има около 30 км. После бием лапите, те палят и изчезват в завоите. Аз гася фаса и се качвам.Часа е около 19: 45, което значи, че имам около час, за да стигна до града и 15 минути да търся мийтинг пойнт-а. Което пък от своя страна значи,че не трябва да падам под 35 км/ч. При мисълта за това и вида на завоите ми става малко смешно. Пускам музиката и настъпвам надолу. Опитвам се да не се заглеждам много по красотите около мен, което е трудно,а да стоя концентриран и перманентно поглеждам назад, за да гледам за коли и да не изсипя още нещо. Усещам си сърцето как бие под пара, завой след завой. Минутите летят. Преди всеки завой стискам спирачките, като съобразявам да изнасям тежестта си навътре в завоя, а задната ми гума да не блокира. Теглото на багажа ми много лесно би могло да ме изхвърли от пътя.
Стигам Т-образно кръстовище без табели с надпис за Подгорица, но пък виждам един дядо подпрял се на тоягата си и без да спирам много му крещя: "Подгорицаа??". Той ми посочва на ляво, аз ръкомахам и свивам. Включил съм се в главния път към града, което значи хубав асфалт, надявам се, малко завои и още около 15 км покрай също толкова красивия каньон на река Морача. Спирам за секунда, да си включа светлините.
..............................
Часът е 20: 40 и аз буквално връхлитам в столицата, по дългите й прави булеварди, които още се водят транзитни, като дори не спирам по светофарите, ако няма коли. А то почти няма. След 7-8 преки отбивам до човек на тротоара и бъркам в джоба си за листчето с площада и фонтана. Оказва се близо и аз потеглям на там една идея по-спокоен. Вече е 20: 53, а аз подпирам колелото на фонтана и си се хиля. Ама, че ден! Ще си взема истински душ и ще спя на истинско легло...
Трябва да измина 112 км за по-малко от 10 часа, ако искам да спя на легло. Първите 15 км ще са равни, пак покрай река. Река с вода, небесно синя и чиста, каквато само в Черна гора съм виждал. Кракът продължава да ме боли, но се надявам пак да отшуми, след като се раздвижи повече. След около 11 км забелязвам, че нещо седалката ми стои малко на една страна - сутринта я регулирах и явно съм я сложил на криво. Спирам и си търся туул-а с шестограмите. Да, ама него го няма! Вадя всичко от въпросния джоб на раницата, а той все така не се показва. Светвам вътре с челника, а той никога не е липсвал толкова много. Може би съм го оставил до мен, когато съм приключил да работя сутринта с него и съм го забравил в склада на хотела. Нямам избор - връщам се! 80% от болтовете по колелото са шестограми, не бих рискувал да пътувам и 5 км без него. Обръщам в обратна посока и настъпвам колкото мога. 25-30 км/ч, ще наваксвам някак после. Минавам 3-4 км и решавам все пак да обърна всичко в раницата, би било доста нелепо да се върна до Беране и да си е бил в мен. Спирам и разхвърлям целия багаж до пътя. И ето на! Най-най- отдолу се червенее. Хвала! Събирам всичко обратно в раницата, пак обръщам по пътя и въртя още по-ентусиазирано, ухилен до уши.
Времето днес е по-благосклонно: облачно, но ми обещаха да не вали, все пак върховете в далечината са забулени в мъгли и си имам едно на ум. На Андрйевица спирам спирам за бързо в крайпътен ресторант, за да си налея вода. Собственика е доста симпатичен мъж на около 30 и си говорим, докато си изпия витамините. Той говори английски и съм приятно изненадан. Кани ме да се отбия и когато се връщам и ми потвърждава за 15те километра нагоре. също ме предупреждава да внимавам, защото пътя е доста тесен, а минават камиони с дърва. Аз му благодаря и потеглям.
Понеже ми е писнало да обяснявам как се катерят баири с 25 кила под задника ми, няма да се впускам в подробности. Както ми казваше Лъчо преди да замина - "Ти си лекичък, Ивак, компенсираш със собственото тегло. А и си нинджа. Ще се справиш!" xD
Качвам, качвам. От време на време на обратните завои имам възможност да видя какво съм изминал, и се откриват панорамни гледки.
Облаците над мен се превръщат в мъгла, която като магическа отвара се проточва между билата и ме обвива. Навлизам в борови гори и влагата значително се повишава. Изведнъж го почувствах доста аляскинско. Вълна от спомени нахлува в главата ми - езерата, пътеките, горите, мъховете, 20-часовата светла част на деня, колибите по средата на нищото, да, да,да и колибите!
А то и тука ги имало! От любимите ми схлупени.
Ах, Джеръми, кои ли трейлове изследваш в момента? "Да вървиш сам по пътя - това гради характер!" - така ми казваше той и може би е единствения отговор на най-често задавания ми въпрос сега: "Защо си сам?". А може би не е.
По едно време яко ми престъргва стомаха, по километраж съм изминал 14 км, което значи, че почти съм се качил. Решавам да хапна, но първо да си избера място с гледка - като ще да е обяд, да е романтичен. хахаха Това там мъничкото на полянката ми е къркащата на примуса манджичка, на която потривах ръце 10-тина минути докато се сготви.
После сгъвам всичко, кое от където е извадено и потеглям. За мое щастие след около километър виждам чешма до пътя, измивам си съдовете от обяда и допълвам водата си. След още 2 км вече съм на върха. Спирам до една хижа, за да си сменя дрехите по мен със сухи, обувам си клина, слагам яке и ихуууу... знам, че ме чака спускане. Една кола ухилени младежи минава и подсвирва, а аз усилвам музиката и не му мисля много много. асфалта е приличен и сух, на завоите намалям, за да не ме чака някоя дупка след него. С тая тежест отзад при един малко по-силен удар, нещо чудно да си изкривя шината или пък да спукам гума, а това е най-малкото зло. Ние не обичаме злини, нали?
Подава се слънцето по едно време, панорами се менят, аз се кефя и си пея, та така около 18 км. Слизам до долина през която се лее река с бързи води. Митак, тука са твоите риби, които ти чакат нимфите! =D
Стигам до разклона Колашево- Лийева рийека. Пак се чудя дали да се върна на главния път, ама като ще е гарга, няма да се лигавим, я! Виждам семейство с кола, които се оказват руснаци и имат по-подробна карта от моята - разглеждам я и се опитвам да си представя какво ме чака. Остават 60 км, а лошата изненада е,че вече е станало 16:40ч. Малилииии! Казвам бързо "Чао" и тичам към колелото. Пак се налага да си давам зор. Пътя е разнообразен - има изкачвания, спускания, завои, дупки, локви, кал, красиви гледки, къщички симпатични. И слънце! Ураааа! От кога го чакам да ми напече кратуната.. Слагам си очилата и сега съм още по-бърз. хахаха
Почвам да си мисля дали да не успокоя нерва, да опъна палатката до реката и да си цамбуркам краката до края на живота ми. Айде обаче по-добре не. Продължавам усилено по пътя и не пестя сили. На картата забелязах, че след Лийева рийека ще ме чака ново изкачване, което ще ме забави, а времето не спи. Все пак решавам да отпочина за бързо и да си направя нещо енергийно. Спирам за една доза витамини и 2-3 лъжички от вълшебната ми отвара. Когато поглеждам към джоба на дисагите обаче, забелязвам нещо съмнително. Няма ми ги кецовете... Любимите ми виолетови кецки! Някъде са се изръсили. Голям панаир! Бях ги закачил с два ластика към дисагите, но явно, докато ми е намалявала храната, са се отпускали и просто са паднали по пътя. Еми каръшка работа, явно ми беше писано да изгубя нещо днес...Вече е 17:30 и все още ме чакат около 45-50 км. Никак не добре! Силно се съмнявам,че ще успея. Но пък започва прекрасно спускане по стръмен склон и пътят го подсича постоянно със 180-градусови завои, слънце и прекрасни гледки.
След това пак изкачване, общо взето чудесен маршрут, толкова разнообразен и наситен с какви ли не емоции. Няма как да не съм ухилен до уши, от гледката и всичко което се случва пред очите ми или пък да не спирам за по минута-две, за да се полюбувам на някой заснежен връх в далечината.
Към 19:30 със сетни сили, след един ляв завой, пред мен се открива най-драматичното нещо за деня.
Просто си посядвам там, без да ми пука особено колко е часа, колко още ми остава. В ушите ми звучи "Perfect smile, shinig soul..." и така нататък и аз паля една цигарка и зяпам в небитието под лъчите на залеза. ахахаха Тук е момента да благодаря за прекрасната музика, която получих преди да замина от София, без която приключението нямаше да е такова, каквото е!
След малко при мен спират двама ентусиазти, видимо развълнувани от мен и почват да ми зяпат колелото и да ме разпитват ухилени от къде съм, що съм. Казват ми, че до Подгорица е само яко спускане и има около 30 км. После бием лапите, те палят и изчезват в завоите. Аз гася фаса и се качвам.Часа е около 19: 45, което значи, че имам около час, за да стигна до града и 15 минути да търся мийтинг пойнт-а. Което пък от своя страна значи,че не трябва да падам под 35 км/ч. При мисълта за това и вида на завоите ми става малко смешно. Пускам музиката и настъпвам надолу. Опитвам се да не се заглеждам много по красотите около мен, което е трудно,а да стоя концентриран и перманентно поглеждам назад, за да гледам за коли и да не изсипя още нещо. Усещам си сърцето как бие под пара, завой след завой. Минутите летят. Преди всеки завой стискам спирачките, като съобразявам да изнасям тежестта си навътре в завоя, а задната ми гума да не блокира. Теглото на багажа ми много лесно би могло да ме изхвърли от пътя.
Стигам Т-образно кръстовище без табели с надпис за Подгорица, но пък виждам един дядо подпрял се на тоягата си и без да спирам много му крещя: "Подгорицаа??". Той ми посочва на ляво, аз ръкомахам и свивам. Включил съм се в главния път към града, което значи хубав асфалт, надявам се, малко завои и още около 15 км покрай също толкова красивия каньон на река Морача. Спирам за секунда, да си включа светлините.
..............................
Часът е 20: 40 и аз буквално връхлитам в столицата, по дългите й прави булеварди, които още се водят транзитни, като дори не спирам по светофарите, ако няма коли. А то почти няма. След 7-8 преки отбивам до човек на тротоара и бъркам в джоба си за листчето с площада и фонтана. Оказва се близо и аз потеглям на там една идея по-спокоен. Вече е 20: 53, а аз подпирам колелото на фонтана и си се хиля. Ама, че ден! Ще си взема истински душ и ще спя на истинско легло...
Няма коментари:
Публикуване на коментар