Големият Капаоник

Събуждам се преди изгрев, но вече се е разведрило. Всъщност, какво се събуждам, не знам, при все неспокойния ми сън, ако изобщо може да се нарече сън – дали защото ми е първата вечер на открито до пътя, преминаващите коли от време на време или лаещите кучета.... ще си остане загадка.

 Импровизирана баня в близкото поточе – бай Драган ме засече, докато се цъмбурках и завързахме някакъв разговор. Третия му въпрос беше за пчелите в България.

Има той 100 кошера, пчелите отишли някъде по баира нагоре и така и не се върнали....

Оправих нещата и потеглих към заветния нац. парк Капаоник – най-високата точка на днешна Сърбия. Е знаех, че ще ме чакат баири там, ама това нещо направо ми стапя лагерите. Едва, едва се клатя по склона нагоре, като не успявам да превиша 5 км/ч. Изпреварват ме коли и камиони, повечето шофьори ме гледат учудено, но има и такива, които ми продсвирват с клаксона и ръкомахат с усмивка - аз отвръщам със същото и продължавам нагоре. По едно време умората ми идва толкова много, че правя почивки на всеки 500 м. Най-високия връх е на около 2150 м надморска височина, а пътят го подсича на около 2000 м. Единствената табела, която видях, когато тръгнах от долу, сочеше, че има хотел на 18 км. В крайна сметка решавам да не се тормозя с изчисления за наклони, разстояния и височини и как трябваше да тренирам повече, през последните месеци. Пускам си дискографията на Туул и забравям за всичко. Настъпва момент, в който всичко някак започва да става напълно натурално и изчистено - дишането ми е равномерно и изпълващо, краката ми се движат ритмично и постоянно, под звуците на любимите ми бас-линии. В един момент спирам за почивка - изминал съм 12 км и не знам още колко остават до горе...

Минавам завой и пред мен се откриват високите полета, забулените в мъгли върхове и първите равни отсечки. Не мога до опиша радостта си. Започвам да въртя по-устремено и нямам търпение за спускането, което, надявам се, съществува. Съществува обаче и един силен дъжд. Спирам под стряхата на затворен хотел, обядвам, махам мокрите дрехи и обличам сухи, дъждът е поспрял, докато обядвам. Изминал съм 24 км за малко повече от 4 часа. Горе е застроено като на всеки зимен курорт и  няма да влизам в подробности. Намъквам се в една хижа, пред която има автобус, за да питам за посоките и вътре цял клас гимназисти се обръща към мен в един миг - доста смущаващо.

Продължавам напред и преминавам през серия хотели,от където се открива прекрасна гледка към долината от другата страна на планината.

Горе е студено, може би около 7-8 градуса и духа силен вятър. Опаковам се целия, слагам си любимия албански шал на тате и се заключвам за педалите.

Пътят е доста мокър и внимавам по завоите, за да не стигна долу по-бързо от предвиденото. Следват 26 км, които взимам за около 40 мин и продължавам към град Рашка, където сядам да пия кафе и запознавам с компания момчета, които се оказват доста свежи и откарвам с тях около час.

Следваща дестинация Нови Пазар, където ще нощувам някъде. 10 км преди да го стигна обаче започва да вали ПАК и спирам в крайпътно "заведение". Взимам си бира и си говоря със собственика Бобан, който е на 26 и има 2 деца, едното от които виждаме как изведнъж почва да тича под дъжда и той почва да му се кара да влиза в къщата. Вече се стъмва, а дъжда е доста силен.Бобан ми позволява да пренощувам на тавана на кръчмата, за което съм му безкрайно благодарен. Не е като хотел, но пък не духа и не е мокро, така че опъвам един картон на бетона, отгоре шалте, чувала ми, гася фенера и към 10  вечерта съм заспал. Е днес само 71 км, но и утре е ден.