Сутринта се будя рано към 6 и потеглям, както обещах на Бобан, за да не стресна работниците от сутришната смяна, които не знаят за мен. Към 7 вече съм в Нови пазар. Все още нищо не работи, хората отиват на работа, всичко е спокойно, хлебари мятат теста по баничарниците, лек дъждец ромоли по каската ми. Питам случаен човек за кафе с "вайер лес",както му казват те и той ме упътва. По пътя хапвам една баница с праз - вери найс. Сядам в кафето, което тъкмо е отворило. Бармана е много приятен тип, на около 27-28г. предлага ми да си вкарам колелото под чадърите отвън, за да не го вали, и усилва климатика, дава ми паролата за нета и ми носи кафе с вода. Сяда за бързо при мен, преди да дойдат първите клиенти и ме разпитва това-онова. Аз му разправям за пътя от България, за красивите села около Капаоник. Той отива да си върши работата, тъй като се появяват първите чичковци за кафе и след около 10 минути на моята маса има 5 човека, на които разправям същите неща, а на съседните маси още толкова, обърнали се към мен да слушат. Аз яко се раздавам на българо-сръбски с разни измислени думи на български диалект, и общо взето говоря като баба от Сливнишко. Разпитват ме как е живота, защо пътувам сам, къде спя, как е в България откакто сме в ЕС и такива неща. След около час приказки и 1-2 мейла, които все пяк някак успях да пратя, решавам че е време да потеглям. Всички ми пожелават здраве и лек път, а когато питам бармана какво дължа, ми отговаря: "От мене, брате. Гратис!" Благодаря му сърдечно и потеглям по улиците. Нещо ми е объркано и питам някакъв таксиметров шофьор за пътя до главния път. Чичката пък се оказва македонец и с него комуникацията върви значително по-лесно. после пък се набивам в някакви чаршия и едва заобикалям хората.
Излизам на главния път и си взимам два банана, като веднага отнасям единия, вече е станало към 10ч. и пак си мисля, че закъснявам много. Не, че имам ясна идея до къде ще карам, но закъснявам. Разгрявам краката и забелязвам, че имам болки в ахилеса на десния крак, когато го изпъвам и свивам. Става ми криво и се сещам,че вчера като катерих баирите си бях вдигнал седалката малко повече и може би трудно съм стигал педалите или пък не съм бил загрял достатъчно, или пък не съм тренирал достатъчно да карам с предната част на стъпалото. Все едно.... Качвам се и тръгвам, след няколко километра болката отшумява, както и дъждът, но пък виждал следващата верига хълмове, с които ще трябва да се запозная от близо. Опитвам се да не падам под 10 км/ч, набичил съм музиката и обръщам километража надолу, че инак само него гледам.
На един завой виждам чешма и се спирам да си изпия витамините. Докато чета в памет на кого е построена забелязвам как две деца плахо ме наблюдават от съседната къща. Аз се правя, че не ги забелязвам и след малко ги виждам до пътя, едното от които ме зяпнало, а другото показва някакъв буркан на шофьорите по пътя. След още малко са достатъчно близо, за да ме чуят и аз ги поздравявам с усмивка. Поздравяват ме и те. Вмъквам също и едно "К'во става, бандюги?" и те стъписани от непознатия език, който им звучи познато се приближават. С тях нещо не мога да се разбера, но това което схващам, е че се казват Ахмед и Имир. Продават диви ягоди, които са брали тази сутрин. бая им е голям буркана, но пък аз имам малък в дисагите и се съгласяват да ми го напълнят за половин цена.
Ахмед е на 13г., живее с трите си сестри, има фейсбук и бял Мерцедес 190 дизел, "аутоматик", както ми казва и застава гордо. Аз се смея и ги питам дали може да ги снимам. Той е разочарован от факта, че аз нямам фейсбук, но пък нямат нищо против снимката. Отзад две от сестрите му се смеят и когато им мятам с ръка се обръщат и изтичват вкъщи. Приятелят му Имир е на 8г и няма Мерцедес, но пък бере много вкусни ягоди, както по-късно ще разбера. Удрям им по пет точки и се мятам на байка, че баира няма да стане равен, а те тичат малко след мен.
Продължавам да катеря склона, който ту става по-стръмен, ту по-полегат. Забелязвам как малко по малко се изравнявам със съседните върховете, които са обвити в мъгла. Спирам на следващата чешма - и тя построена от близки и приятели.
Стигам след около 30 минути билото и виждам, че всъщност има тунел, без знак за дъжината му. Слизам от байка, за да му закача светлините и си спирам музиката. оказва се дълъг около 500-600м и след това следва спускане около 10-15 км до разклона за Прищина и Беране. Аз съм в посока Черна гора, но първо решавам да хапна в крайпътна кръчма. Естествено вътре само мъже, пиещи бира, плакати на Wurth с голи жени и всички се обръщат рязко, когато влизам. Аз поздравявам с усмивка и питам на български дали мога да седна. Собственика явно - на около 40-45 г., висок с прошарена коса и брада ми посочва да си избера място и ме пита откъде съм. Отговарям "Булгарско" и по лицата на всички се изписват усмивки, като почват да говорят едновременно много неща, които не разбирам, а само се усмихвам. Същия висок мъж ме пита дали съм гладен и след малко ми носи панер с цял хляб срязан на три части и бира. След още 4-5 минути яйцата ми са тук, леко аранжирани с 3-4 скилидки чесън и червен пипер. Хапвам си стабилно и му плащам нещо от сорта на два лева и петдесет.
Остават ми 15-тина километра до границата, като пътят е равен и се вие около каньон на река. Пак започва да вали. когато стигам границата вече съм доста мокър. Граничаря нещо се забавлява и ми гледа паспорта. Пита ме разни неща за това за къде пътувам, а аз му отговарям на български да не ме занимава сега, че като не се движа ми е студено и се хиля, а той бие печата, връща ми паспорта, вдига бариерата и ми вика "Айде гас!". Минавам покрай разни къщи и се чудя тези хора, като са на наутрална територия, как ходят на работа и къде казват, че живеят. На границата с Черна гора ме задържат малко повече, за да ми проверят нещо паспорта. През това време си говоря с млад митничар за времето и той ми обяснява, че съм уцелил кофти седмица и обикновено юни няма нищо общо, но пък ще е така още ден-два. Не ме радва особено този факт, на през това време установяват, че не съм убиец и изнасилвач и ми вдигат бариерата.
"Добре дошли в Черна гора" гласят табелите, аз се глася за следващата доза баири. Ще пропусна частта с изкачването. На върха спирам в крайпътно кафе с 1 кола отпред, за да отморя малко. Пред вратата двама мъже говорят, а аз ги правят ли кафе. Отговарят ми, че само турско, а аз възкликвам "Хвала!". Единия мъж ми посочва къде мога да оставя велосипеда, за да не го вали и влиза след мен. Вътре печката гори, настанява ме до нея, на съседната маса ми мъже пият кафе, а до тях явно пощальона с голяма купчина писма и бира. поздравявам и сядам. След 3 мин имам прекрасно ухаещо кафе и чаша вода. По стените има големи снимки с красиви пейзажи, за които ми разказват от кои части на страната са.
След което следва спускане, пак малко качване, пак спускане, тунел, втори тунел. опитвам се да си представя всичко без мъгла. Каньона е бая висок, пътя доста мокър, Кольо би обобщил за мен там в това време на колело: "Тоз пък! Ти нормален ли си, ве?", но пък имам снимка спешъл за него.
Спускам се и си мисля няк'ви тъпотии. Става ми студено и започвам да въртя надолу, за да се сгрявам - не много умна идея, при все мокрия асфалт, затова бързо се отказвам. Спирам в град Rozaje, за да си напомпя малко задната гума, защото ми се струва мека при човек с компресор в гаража. Някакъв дядо ме пита французин ли съм или италианец. Аз давам стандартния отговор и той ме тупа ухилен по рамото. Часът минава 5:30 следобед и го питам, за пътя до Беране, тъй като вече съм направо подгизнал и започвам да се чудя къде ще нощувам. Дядото разправя, че има около 30 км, половината нагоре, после спускане. Решавам да тръгна, не знам дали е много хитра идея, но все пак тръгвам. Около час и половина се движа през борови гори, обвити в мъгла, тихо е, коли почти не минават и се замислям дали ще стигна по светло. Към 7 и нещо се натиквам в някакъв тунел, дълъг почти километър и половина. Излизам от него и виждам, че пътят върви надолу. Този факт ме понадъхва и настъпвам здраво. На места има завои остри, на места дупки, намалям рязко, после пак надолу. Вятърът ме духа, температурата е около 7-8 градуса и не спира да вали. Адски ми е студено и всичко ме пронизва, особено гърба. Решавам, че не мога повече така и спирам. Вадя бързо риза от раницата, която не е особено суха и я обличам под полара. Сега съм със спортния екип, отгоре риза, полар и яке. Раницата ми е стегната плътна за гърба, и шала ми е през носа. Ефект от цялата офанзива почти няма, но на хоризонта забелязвам градчето. Още няколко километра и съм там.
Часа е 19: 42 и аз съм вече по централните улици на Беране. Спирам до шофьор на такси и го питам за хостел. Предните дни бях писал на 1-2ма човека от тук, но никой не ми отговори. Та казва ми къде има хубав и евтин хотел. Лесно го намирам и отивам при бармана, които е и рeцепционист. Вкарва ми колелото в склада в задния двор и аз съм щастлив. После ми показва стаята и ми дава ключа - легло, климатик, телевизор, маса с два стола, пепелник, прозорец, гледащ към улицата, баня и тоалента. Спретното и чисто, общо взето си е лукс за мен. Оглеждам се и забелязвам - ха, ще ме цака мене със стая без тераса. Бъркам в раницата и вадя канап. Взимам си горещ душ, изпирам си повечето дрехи, обличам сухи, включвам климатика на 30 градуса, открехвам прозореца и излизам да се разходя.
Навън ръми, тихо е, 2-3 заведения по главната улица още работят. Там е скучно, набивам се в някаква тясна странична уличка, която отива във втора, трета и така минавам покрай бар с голям плакат на Джим Морисън и неколцина вътре цъкащи дартс. Естествено влизам, чувам Thievery Corporation и ми става благо. Всички се обръщат, аз поздравявам и питам бармана на български има ли черногорска бира. Той вади бутилка "Niksicko". Почват да ме разпитват къде, какво, защо. Всичките са симпатяги, аз им разправям, че пътувам с велосипед от София и те се хилят. Единия се оказва собственика, който е мохамеданин и казва на бармана да ми извади още една бира. Друг ме пита дали съм православен и се радва на отговора. Аху-иху, то станало 1 след полунощ. Време е да си тръгвам, ръкостискания, прегръдки и ме канят да се отбия сутринта на кафе или да пием пак по бира.
Прибирам се капнал и направо се мятам в леглото. Километража показва 112,52 км за този ден, с времетраене на колоезденето 6 часа и 51 минути. Заспивам мигновено.
П.С.: Искрени благодарности на Мартьо Хазартьо, за екипировката, която ми даде и най-вече за термо-крачолите, които ми натика в ръцете, а аз отказвах да взема. Направо ми спаси живота - два пъти!
Излизам на главния път и си взимам два банана, като веднага отнасям единия, вече е станало към 10ч. и пак си мисля, че закъснявам много. Не, че имам ясна идея до къде ще карам, но закъснявам. Разгрявам краката и забелязвам, че имам болки в ахилеса на десния крак, когато го изпъвам и свивам. Става ми криво и се сещам,че вчера като катерих баирите си бях вдигнал седалката малко повече и може би трудно съм стигал педалите или пък не съм бил загрял достатъчно, или пък не съм тренирал достатъчно да карам с предната част на стъпалото. Все едно.... Качвам се и тръгвам, след няколко километра болката отшумява, както и дъждът, но пък виждал следващата верига хълмове, с които ще трябва да се запозная от близо. Опитвам се да не падам под 10 км/ч, набичил съм музиката и обръщам километража надолу, че инак само него гледам.
На един завой виждам чешма и се спирам да си изпия витамините. Докато чета в памет на кого е построена забелязвам как две деца плахо ме наблюдават от съседната къща. Аз се правя, че не ги забелязвам и след малко ги виждам до пътя, едното от които ме зяпнало, а другото показва някакъв буркан на шофьорите по пътя. След още малко са достатъчно близо, за да ме чуят и аз ги поздравявам с усмивка. Поздравяват ме и те. Вмъквам също и едно "К'во става, бандюги?" и те стъписани от непознатия език, който им звучи познато се приближават. С тях нещо не мога да се разбера, но това което схващам, е че се казват Ахмед и Имир. Продават диви ягоди, които са брали тази сутрин. бая им е голям буркана, но пък аз имам малък в дисагите и се съгласяват да ми го напълнят за половин цена.
Ахмед е на 13г., живее с трите си сестри, има фейсбук и бял Мерцедес 190 дизел, "аутоматик", както ми казва и застава гордо. Аз се смея и ги питам дали може да ги снимам. Той е разочарован от факта, че аз нямам фейсбук, но пък нямат нищо против снимката. Отзад две от сестрите му се смеят и когато им мятам с ръка се обръщат и изтичват вкъщи. Приятелят му Имир е на 8г и няма Мерцедес, но пък бере много вкусни ягоди, както по-късно ще разбера. Удрям им по пет точки и се мятам на байка, че баира няма да стане равен, а те тичат малко след мен.
Продължавам да катеря склона, който ту става по-стръмен, ту по-полегат. Забелязвам как малко по малко се изравнявам със съседните върховете, които са обвити в мъгла. Спирам на следващата чешма - и тя построена от близки и приятели.
Стигам след около 30 минути билото и виждам, че всъщност има тунел, без знак за дъжината му. Слизам от байка, за да му закача светлините и си спирам музиката. оказва се дълъг около 500-600м и след това следва спускане около 10-15 км до разклона за Прищина и Беране. Аз съм в посока Черна гора, но първо решавам да хапна в крайпътна кръчма. Естествено вътре само мъже, пиещи бира, плакати на Wurth с голи жени и всички се обръщат рязко, когато влизам. Аз поздравявам с усмивка и питам на български дали мога да седна. Собственика явно - на около 40-45 г., висок с прошарена коса и брада ми посочва да си избера място и ме пита откъде съм. Отговарям "Булгарско" и по лицата на всички се изписват усмивки, като почват да говорят едновременно много неща, които не разбирам, а само се усмихвам. Същия висок мъж ме пита дали съм гладен и след малко ми носи панер с цял хляб срязан на три части и бира. След още 4-5 минути яйцата ми са тук, леко аранжирани с 3-4 скилидки чесън и червен пипер. Хапвам си стабилно и му плащам нещо от сорта на два лева и петдесет.
Остават ми 15-тина километра до границата, като пътят е равен и се вие около каньон на река. Пак започва да вали. когато стигам границата вече съм доста мокър. Граничаря нещо се забавлява и ми гледа паспорта. Пита ме разни неща за това за къде пътувам, а аз му отговарям на български да не ме занимава сега, че като не се движа ми е студено и се хиля, а той бие печата, връща ми паспорта, вдига бариерата и ми вика "Айде гас!". Минавам покрай разни къщи и се чудя тези хора, като са на наутрална територия, как ходят на работа и къде казват, че живеят. На границата с Черна гора ме задържат малко повече, за да ми проверят нещо паспорта. През това време си говоря с млад митничар за времето и той ми обяснява, че съм уцелил кофти седмица и обикновено юни няма нищо общо, но пък ще е така още ден-два. Не ме радва особено този факт, на през това време установяват, че не съм убиец и изнасилвач и ми вдигат бариерата.
"Добре дошли в Черна гора" гласят табелите, аз се глася за следващата доза баири. Ще пропусна частта с изкачването. На върха спирам в крайпътно кафе с 1 кола отпред, за да отморя малко. Пред вратата двама мъже говорят, а аз ги правят ли кафе. Отговарят ми, че само турско, а аз възкликвам "Хвала!". Единия мъж ми посочва къде мога да оставя велосипеда, за да не го вали и влиза след мен. Вътре печката гори, настанява ме до нея, на съседната маса ми мъже пият кафе, а до тях явно пощальона с голяма купчина писма и бира. поздравявам и сядам. След 3 мин имам прекрасно ухаещо кафе и чаша вода. По стените има големи снимки с красиви пейзажи, за които ми разказват от кои части на страната са.
След което следва спускане, пак малко качване, пак спускане, тунел, втори тунел. опитвам се да си представя всичко без мъгла. Каньона е бая висок, пътя доста мокър, Кольо би обобщил за мен там в това време на колело: "Тоз пък! Ти нормален ли си, ве?", но пък имам снимка спешъл за него.
Спускам се и си мисля няк'ви тъпотии. Става ми студено и започвам да въртя надолу, за да се сгрявам - не много умна идея, при все мокрия асфалт, затова бързо се отказвам. Спирам в град Rozaje, за да си напомпя малко задната гума, защото ми се струва мека при човек с компресор в гаража. Някакъв дядо ме пита французин ли съм или италианец. Аз давам стандартния отговор и той ме тупа ухилен по рамото. Часът минава 5:30 следобед и го питам, за пътя до Беране, тъй като вече съм направо подгизнал и започвам да се чудя къде ще нощувам. Дядото разправя, че има около 30 км, половината нагоре, после спускане. Решавам да тръгна, не знам дали е много хитра идея, но все пак тръгвам. Около час и половина се движа през борови гори, обвити в мъгла, тихо е, коли почти не минават и се замислям дали ще стигна по светло. Към 7 и нещо се натиквам в някакъв тунел, дълъг почти километър и половина. Излизам от него и виждам, че пътят върви надолу. Този факт ме понадъхва и настъпвам здраво. На места има завои остри, на места дупки, намалям рязко, после пак надолу. Вятърът ме духа, температурата е около 7-8 градуса и не спира да вали. Адски ми е студено и всичко ме пронизва, особено гърба. Решавам, че не мога повече така и спирам. Вадя бързо риза от раницата, която не е особено суха и я обличам под полара. Сега съм със спортния екип, отгоре риза, полар и яке. Раницата ми е стегната плътна за гърба, и шала ми е през носа. Ефект от цялата офанзива почти няма, но на хоризонта забелязвам градчето. Още няколко километра и съм там.
Часа е 19: 42 и аз съм вече по централните улици на Беране. Спирам до шофьор на такси и го питам за хостел. Предните дни бях писал на 1-2ма човека от тук, но никой не ми отговори. Та казва ми къде има хубав и евтин хотел. Лесно го намирам и отивам при бармана, които е и рeцепционист. Вкарва ми колелото в склада в задния двор и аз съм щастлив. После ми показва стаята и ми дава ключа - легло, климатик, телевизор, маса с два стола, пепелник, прозорец, гледащ към улицата, баня и тоалента. Спретното и чисто, общо взето си е лукс за мен. Оглеждам се и забелязвам - ха, ще ме цака мене със стая без тераса. Бъркам в раницата и вадя канап. Взимам си горещ душ, изпирам си повечето дрехи, обличам сухи, включвам климатика на 30 градуса, открехвам прозореца и излизам да се разходя.
Навън ръми, тихо е, 2-3 заведения по главната улица още работят. Там е скучно, набивам се в някаква тясна странична уличка, която отива във втора, трета и така минавам покрай бар с голям плакат на Джим Морисън и неколцина вътре цъкащи дартс. Естествено влизам, чувам Thievery Corporation и ми става благо. Всички се обръщат, аз поздравявам и питам бармана на български има ли черногорска бира. Той вади бутилка "Niksicko". Почват да ме разпитват къде, какво, защо. Всичките са симпатяги, аз им разправям, че пътувам с велосипед от София и те се хилят. Единия се оказва собственика, който е мохамеданин и казва на бармана да ми извади още една бира. Друг ме пита дали съм православен и се радва на отговора. Аху-иху, то станало 1 след полунощ. Време е да си тръгвам, ръкостискания, прегръдки и ме канят да се отбия сутринта на кафе или да пием пак по бира.
Прибирам се капнал и направо се мятам в леглото. Километража показва 112,52 км за този ден, с времетраене на колоезденето 6 часа и 51 минути. Заспивам мигновено.
П.С.: Искрени благодарности на Мартьо Хазартьо, за екипировката, която ми даде и най-вече за термо-крачолите, които ми натика в ръцете, а аз отказвах да взема. Направо ми спаси живота - два пъти!
Вярвам че ще се справиш брат( здрава машина си:)Един съвет: след 4-5 дена каране си прави по един ден почивка(може болката в ахилеса да мине),пак и да ти се въстановят мускулите. И ти си знаеш витаминчета, аспиринчета, бирички( най- добре по една след тренировка:) Пожелавам ти късмет и хубаво време да случваш!
ОтговорИзтриване