Ден Първи

Ден Първи, по стечения на обсоятелствата се оказа неделя, 9ти юни, лето 2013то... Разбира се, няма нищо по-хубаво от едно хубаво двучасово оспиване за старт, но някакси след сладки приказки и дооправяне на багажи до 1 след полунощ, събуждането в 4 сутринта е възможно по-скоро само на теория. И все пак  5 часа сън около красиви вибрации се оказаха напълно достатъчни /или поне така изглеждаше/ за предстоящите 160 км.

Та Ден Първи изгреждаше много зле, като да е месил,месил човек тестото 2 дни и накрая да го изгори. Някакви си там облациии, ще вали ли, няма ли да валииии,какво става.... синоптикЪТ каза,че следващите 2 дни вероятността за дъжд ще е двойно по-голяма и с това завърши чуденето ми дали Ден първи всъщност ще е Ден първи. И така след някаква импровизирана закуска, завършена с 5 лъжици от Енергийната изсилка, събудих Спящата красавица, за да кажа “До скоро!” някак смъхнах цялата машина с багажа й по стълбите и запрепусках към изхода софийски, който някак в 6 сутринта изглеждаше една идея по-приятен, дали поради факта, че нямаше особено много коли или че скоро нямаше да го видя, за мен си остана загадка.

Та завъртях му аз педалите и след около 20 км, както и очаквах, приближавайки се към периферията на софийското поле, облаците  смог и мистика, забулили го, започнаха да се разсейват и усетих,че всъщност си е доста слънчево. Знаех,че ще имам около още час обхват, които реших да споделя с притеснената мама, от което пък изведнъж се почувствах доста по-добре и някак притесненията от идните дни останаха на заден план. Около 11 часа бях на границата, казах чао на този-на онзи ии се запътих към КПП-тата. Там нищо особено, даже на митничарите не им се занимаваше с мен и само ми посочиха да продължавам, без дори да ме спрат.

И ето ме в Западните покрайнини – следваща спирка беше Пирот на около 30 км със слънчево времеу лик витриц и температура около 25-27 градуса, което правеше спускането по завоите доста приятно,при все хубавата настилка. Започнах да остановявам разликите между шофьорите на тирове, без дори да гледам регистрациите: оказа се,че турците са най-толерантни и ако на среща идваше кола, караха зад мен, докато не е напълно безопасно, за да ме изпреварят. Родните им колеги пък хич ни губят време и скорост, дори понякога ми удряха по един клаксон, дали, за да ме предупредят,че настъпват войнствено или за да ме накарат да мръдна, въпреки че няма къде повече, просто си профучаваха покрай мен, оставяйки ме да си дишам приятния прахоляк от пътя..

В Пирот нищо интересно, направих кратка почивка за обяд, и реших,че оставащите ми 80 км до Ниш не са за подценяване, тъй като не знаех какъв точно терен ме чака, метнах се отново на кулилоту и завъртях. Ииии тогава започна мъката – то на всеки  километър не беше ли вишни, не беше ли джанки и черници, какво ли не... В един момент осъзнах,че губя доста време в наслада на сръбски плодове,които очевидно зреят по-рано от нашенските, а и вече си беше наближило 3 часа следобед... После Бела Паланка с бързо кафенце на примуса и остатъка от разтопения ми шоколад.

Оставаха около 35-40 км до заветния Ниш и така страшния, според Кольо, участък с тунелите. Вместо да се отклоня на Црвена река и да си ги спестя, за сметка на малко катерене, реших да видя какво пък им е толкова страшното, тъй като единствения път, когато съм минавал от там, се бях отдал на сладка дрямка. Закачих любимата ми електриково-жълта жилетка на багажа отзад, сложих фара отпред и се стрелнах покрай табелата, съобщаваща ми,че следващите 18 км са доста опасни и не бива да превишавам 50 км/ч. Оказа се,че всеки тунел си има номер, което си е своеобразно наименование и доста ни сближи – та очакваха ме 14 симпатяги с различна дължина, най-страшния,от които беше дълъг 274 м. Всъщност бих определил отсечката по-скоро като доста живописна, отколкото опасна, но не мога да съм категоричен, тъй като често бъркам понятията. И все пак в ляво от мен се виеше каньона на река нишава, а в дясно се издигаше отвесна скална стена, която на моменти беше с обратен наклон над пътя и образуваше тунели. На места зъберите отгоре са толкова високи,че често не успявах да направя разлика между тях и небето. Та такива ти му опасни участъци, през които осъзнах, че умората започва да се обажда, водата свъшва и с нетърпения очаквах някоя баба на пътя, която да помоля за вода или пък някоя чешма /все повече осъзнавам,че извън България не съществувят/. Правя почивка на всеки 10 км, слънцето вече доста падна, изгорял съм стабилно на клин по краката и нямам търпение да стигна.

Ииии ето я, най-сетне след 10 часа по пътищата виждам табелата, приветстваща влизащите в Ниш през Нишка баня, доста по-приятния вход според мен, от магистралния. За моя още по-приятна изненада се натъквам на вело-алея чистак бърсак, отвеждаща ме до самия център на града. И сега трябва да намеря адреса на Милош, който е така отзивчив каучсърфър и фен на “Под прикритие”. Спирам, вадя компютъра, за да погледна предварително нагласените карти иии – моля за  внимание – та дааааа: нямаме батерия дори, за да се включим... той Кольо ми каза да не разчитам на батерия, ама кой да помни... Айде търси място, където да се включим в електричеството... то така,ама малко неловка ситуация, трябва да е заведение,че да си стоя спокойно. Като ще е кафе поне да е с интернет,че да видя пътя от него до адреса иии започна голямото лутане по улиците нишки. В крайна сметка някакви усмихнати типажи ме опътват към кафе, барманите къде на сръбско-българси, къде на английски, ми включват машината в мрежата, дават ми достъп до интернет, вадят ботилка бира и аз отново съм спокоен и щастлив. Виждам, че доста съм се отдалечил от мястото, което по принцип ми беше по път, намирам маршрута до там, този път предвидливо си го начертавам на листче, благодаря на момчетата в бара за отзивчевостта и потеглям, защото нямам търпение да стигна, където трябва. Минава 6 часа следобед , а аз забелязвам, че никъде не пише имена на улици – разбирсе почвам да се отегчавам и спирам първия човек, който видя – оказва се студентка по психология, която отива на съседна улица и любезно ми предложи да ме заведе, аз от своя страна още по-любезно реших да походя с нея и так закрачихме, обсъждайки историята на Ниш, как съм се заблудил с това колело да стигна там, какво тя прави там и такива ти му работи. Стигаме до улицата, изпращаме се с усмивки и аз почвам да търся №5...ама тоооо № 5, също така 5А ии 5Б...хубава работа. Дали, защото е по средата или звучи благозвучно, решавам да пробвам на 5А. Цялата улича е с живописни къщички, така че направо се намъквам през портата, подпирам колелото и се запътвам към звънеца. 1-2-3 пъти никой не отваря, а Милош каза,че работи от вкъщи и няма да мърда. Е нямам късмет, ама пък виждам още една вишна и решавам да видя дали е по-добра от тази в двора на баба, от моето детство. Набивам 5-6 и излизам не чак толкова разочарован от съответния двор, но пък малко объркан и притеснен. За мое щастие се чува едно „Алооо” от съседния двор – обръщам се, мъж на около 60 години ми ръкомаха да се приближа. Казвам си „Ех, сега я втасах, обвинен в нахлуване в злом..”. За щастие мъжът се оказа значително по-добронамерен и на всичкото отгоре баща на Милош, инструктиран да се оглежда за мен. Изключително любезен, доста добре се разбираме на сръбско-български,доста любопитен за моята натура, инжинер. Посядваме си на двора и си говорим, а след малко се появява Милош, досуш като баща си по любезност. Веднага ме покани вътре, предложи ми душ, на което се зарадвах като малко дете, показа ми стаята където ще спя, даде ми парола за нет-а,каза, ако имам нужда от нещо,да му кажа и започна да прави вечеря, докато се къпя. Не съм се и надявал на подобно отношение. Милош е доста интелигентен младеж на 27 години, занимаващ се с програмиране, учил в Лондон и Мадрид, а сега на свободна практика.

Седнахме на масата за вечеря, извади по една бира сръбска и разговаряхме за какво ли не. Аз имах доста голям интерес към ситуацията в Сърбия, относто бивша Югославия и нейните членки, народи, религии и цялата каша, която се беше оформила през годините в главата ми. Милош заема доста толерантна позиция, разказа ми доста неща, случки, политики – за Косово, Черна гора, искрите с Хърватска и т.н. Всъщност заключението, до което стигнах и не е особено очудващо е,че цялата работа се гради на политиканстване, което използва за основна сила големия процент на различните народности, концентрирани в малки територии във всички страни от бившия блок. Заради което се стига до гибелта на много цивилни, престрелки  между приятели и съседи,изкуствени разлики в езика,азбуките, синтаксиса на напълно еднакви езици и интернационалния сипнаж на бомби. В крайна сметка решаваме да направим бърза разходка с колата му из Ниш. За моето голямо очудване, градът е доста „западно” изглеждащ и като архитектура, и като градоустройство. Виждам крепостни стени, красиво осветени, алеи покрай реката и много, много хора,като за неделя вечер. Още една бира на произволна пейка и се прибираме, защото аз едва кретам, а за него работния ден продължава.