и тъй

На сутринта ставам към 6:00 и правя една закуска. Милош още спи и каза да го събудя преди да потегля. Правя си и кафе и сядам да видя дали има други отзивчиви каучсърфъри. Писах на 2-3ма от Подгорица и един от Нови Пазар – никакъв отговор. Е, така да бъде. Забивам се в картата на Ниш, в търсене на изхода му в моята посока и откарвам 30 минути докато се ориентирам как се стига до там. Подреждам си на ново багажите, скоквам до магазина за 2-3 консерви зеленчуци, които ще ми трябват за напред. Опитвам се постоянно да имам някаква храна, никога не се знае какво ще се случи, особено при мен. Мятам един бърз поглед на велосипеда – всичко изглежда нормално – спирачки, гуми, багажника. Драсвам един ред по мейла и се избръсвам, както обещах на мама да правя по-често. Събирам екипа, с който карам и съм изпрал предния ден, от простира и го обличам. Е май е време да потеглям и часът е станал почти 9 – пак се омотах... Сбогуваме се с Милош и баща му, като искрено им благодаря за гостоприемството, което не съм очаквал. Винаги бих се радвал да направя за тях същото ако мога..

Е, Ниш в понеделник сутринта прилича на всеки друг град в понеделник сутринта. Коли навсякъде, хора търчат за работа, аз търся изхода по нарисувана от мен карта на лист хартия. След 30 минути вече виждам табелата, обозначаваща изхода и пожелаваща ми приятен път. То приятен,приятен,ама никак не е. Първо асфалта е ужасен и всичко по мен лопа. Канчето и издава звуци на кукери, а аз се притеснявам багажника. Е добре, явно ще се кара по-бавничко. Следващата изненада беше някакъв неимоверен баир, че и още един след него, който ми смъква скоростта до 7 км/ч. Казвам си,че не бързам, така и така съм минал 10 км за един час и си бъхтя непринудено нагоре. Тъкмо на върха на хълма виждам следващата изненада – този път приятна.

               Айде на вишнитеее! – викам си аз, дали на глас или не, вече не правя разлика – добре,че пътувам сам – и криввам от пътя по трошляка. След като прекарвам известно време в „муане” на вишни и наслаждаване на панорамата, открила се пред мен, мятам една таблетка витамини в 2 пръста вода в канчето и я обръщам на веднъж. Пия си витамините, мамо, както обещах!

               Следва спускане отегчително и се озовавам в следващия град наречен Прокуплье /или както там се произнася/. Той пък се оказа двойник на Габрово – дълъг,дълъг край няма и накъдето се обърна все баири, с единствената разлика,че на най-високия хълм няма тв кула, а църква. Всъщност си е доста симпатично местенце с тесни павирани улички и доста хумор – затвора на гърба на общината, може би директно правят трансфери между институциите. По едно време забелязвам, че яко се омотавам с времето и вече е 12 часа. Решавам все пак да спра за късна закуска, състояща се в 1 сандвич с кашкавал, сирене и маруля и есктра парче кашкавал. После към изхода.. За мое щастие пътят е равен, виещ се през долина между хълмове с рекичка и ЖП линия. Температурата е, по лична преценка, около 22-24С, облачно – супер е, за въртене на педали.

               Следват 2-3 селца, където времето е спряло от годините на Тито и влизам в град Беложин, който изглежда по-обещаващ за интернет. Питам трима чичаци на средна възраст, пиещи бира пред кръчмата-магазин, дали знаят нещо по въпроса и те ме опътват съм бензиностанция в другия край на градчето. Когато виждам бензиностанцията с 2 колонки, разбирам,че няма смисъл да питам дори за интернет. Връщам се в моята посока и отново срещам погледите на същите господа. Решавам да спра и те ухилени започват да ме разпитват. Първото нещо което ме попитаха, бе дали съм македонец и след като отговорих – българин, чух възклицанието „Оооо, брате!” – стана ясно, че ще се прави почивка за по пиво. Набързо уточнихме, че аз не съм на Ти със сръбския и руския, но пък затова много харесвам „Заjечарско”, в магията на което предния ден ме беше светнал Милош. После заговорихме за какво ли не, кой какъв е що е.

От ляво на дясно: Марио Йовкович, Мике /или Майки, както той искаше да го наричаме, защото било по-американо/ и Паре. Всичките от различни крайща на Сърбия, някак озовали се там н този момент от живота си. Моите първи сръбски приятел от пътя.

               След втората бира, която толкова държаха да ме почерпят, решавам да потеглям, защото инак ще има и трета, а след нея едва ли ще съм концентриран колоездач. Казваме си хубави думи на раздяла, ръкостискания, прегръдки, каквито само Елцин и Клънтън могат да си разменят.

               Отново се оказвам по маршрута си, заобиколен от ниви с какво ли не. Тук там се забелязват хора, приведени, отдадени на грижата за земята, къде по един, къде на групички. Осъзнавам как след две бири, имам осезаем прилив на енергия. Движа се с доста добро темпо, музиката е чудесна, шофьорите ми ръкомахат, завоите се вият един след друг, класовете се поклащат в ритъма на вятъра и всичко се  слива в лека благинка. Така известно време, докато не се сещам, че ще е хубаво все пак да намеря някакъв интернет и да направя връзка с вкъщи. Влизам в произволна бензиностанция, в прочее единствената, която видях за 20 км, но без резултат. Все пак си взимам кафе и пиша известно време преживявания.

               Следващите километри до края на деня не се случи нищо, което си заслужава да му се отдели внимание, освен един факт, който доста ме смути. Не разбирах, при положение, че на следващия ден ще трябва да се изкача на 2000 м, зако от 15 км пътя се спуска здраво надолу. Е, реших да не се тормозя с въпроса  и докато се усетя, вече съм стигнал град Брус, който по принцип не трябваше да достигам, а да нощувам някъде преди него – е, надминах себе си хаха. Спирам да си взема още една бутилка бира за вечерята, но пък взеха,че ми я отвориха там иии да, пак поседнах на приказки. Към 20ч виждам как слънцето е доста ниско и се отправям в търсене на подходящо място за лагеруване. Намирам го след 5-6 км, връзвам колелото за едно дърво и опъвам палатката до него. Вече е тъмно и аз някак решавам, че мястото вече не ми харесва, може би, защото притеснявам някакви кучета в близките дворове и не спират да лаят. Харесвам си ново място на около 200 м. И местя целия панаир по тъмно. Минават 2-3 коли, които ме виждат как мъкна разпъната палатка и не искам да знам какво си мислят пората вътре..

               Ето сега ще спя под орех. Изведнъж апетитът ми за вечеря вече го няма и въобще не ми се занимава да паля котлони и да готвя /знам,знам, че не е много здравословно така/. Опъвам спалния чувал и ще шмугвам вътре, дърпам ципа на палатката, гася си челника и оставям музиката да посвири тихо още малко.