харесва ми да се джвакам

    Хубаво морето Адриатическо, ама малко смъди на очите след 10-тата минута, соленичко си пада. Също тия острови навсякъде, как ги търпят? Липсва ми усещането за безкрайност на нашето море, където човек губи границата кога свършва морето и започва небето...
    Сплит е неприятен град - от онези, в които влизаш 1 час и още толкова излизаш, особено с колело. Хората гледат лошо, сякаш са в София, добре, че след малко се омитам.
    Вчера пък докато пих кафенце и си четях френския разговорник, някой доброжелател ми е забелязал байка - тръгвам аз, предната ми гума на мекица. Пъшкам си аз и гледам часовника, който отива към 19ч и вадя вътрешната гума,седнал на една пейка. Оказа се, че не е спукана, а само спадната. можеше да ми ги спестят тия 15 минути занимавка. За сметка на това пък, пак намерих Мястото за лагеруване - в някаква маслинова градина и и пак уцелих залез.

   Днес станах преди изгрев и в 8ч вече бях на пътя. Нещо обаче нямах скорост, дали мускулите ми още спяха, или колелото нещо не вървеше добре. Три пъти спирах да го гледам - нищо необичайно, аз пък загрявах и ядох сладки благинки - странна работа. Към 10ч и двамата влязохме във форма и всичко си дойде на мястото. Жалко, че към 12 трябваше да спра, заради жегата. В тази почивка пък си изпрах дрехите и осъзнах,че ми го няма белия потник, кайто е много любим. Стана ми тъпо и чак не ми се обяснява повече нищо.

любимите ми ръкавички дават фирА,

   ама ще си ги нося до последното парцалче, което се крепи на ръцете ми

замириса на море

   Като за начало едно голямо извинение за правописните ми грешки, но обикновено пиша от разни кафенета, където трябва да си заредя музиката (много важно нещо), други батерии, да си проверя мейл-а, да видя к'во става в каучсърфинг, да погледна маршрутите, нивелацията, времето, да си изпия кафето иии такива неща, таа рядко съм достатъчно концентриран... хахах
 

   След почивка от цял един ден в Подгорица, кога беше, вече загубих представа за времето - в петък, да което значи на 6-тия ден, съм малко отпочинал. Все още кракът ми е подут и нещо хрупа и пращи вътре, но съм обещал да го давам по-спокойно вече. Подгорица ми се отрази добре, изпрах си всиииииички дрехи както трябва, пренаредих багажите,заведох колелото на автомивка, почистих го и го смазах - стана бонбон. Напазарувах малко провизии и пак съм готов за път.

   Потеглям в Събота сутринта уж по хладното, че вече са яките жеги и след 40-тина км се озовавам в градче, наречено Cetinje. Влизам вътре, за да обядвам някъде иииии съм пиятно изненадан, учуден и смаян. Има нещо адски нетипично, красиво, социалистичесто-аристократично. По пътя до там имаше табели за забележителности, но бях привлечен повече от табелите за винарските райони. Та почвам да обикалям из града, спирам в една фурна и си купувам прясна питка с квас, която продавачката ми обяснява как се прави, но на сръбски хахаха. Продължавам по пътя в търсене на удобно място да си сготвя.

  

   Гледам аз тия сгради, на които пише "Национална библиотека" или "Държавен съд"...

   В крайна сметка си пръсвам панаира пред един манастир в едно паркче.

        Хапвам и продължавам да се разхождам из града. Часа е около 14 ии ще постоя още 2-3 часа, докато слънцето падне малко. пред един бар виждам група младежи и решавам да ги смутя, те пък ме канят на масата. Почвам да ги разпитвам за мястото и тогава ми се изяснява. Всъщност градчето е било столица на кралство Черна гора по времето на крал Никола I Петрович и ме вкарват малко в историята им. Та от там това аристократично излъчване на градчето.

Към 17 ч. се мятам на байка и потеглям нагоре към нац. парк Ловчен, където ще спя вечерта, ако успея да кача всичките 19 км преди да е настъпил залеза.

...............................

На следващия ден се будя преди залез и се разпъвам хубаво навън, правя си закуската, едно кафе, покибичвам малко на слънце, стягам си нещата и потеглям надолу, където имам невъобразимо красиво спускане в утринната свежест чак до Котор, което са около 25 км. взимам ги за 40 мин със спирките за съзерцание. Парка и доста интересен и на билото си има голямо плато, което ми придава вид на застинал вулкан, в чиито кратер има тук-таме, скътани между дърветата къщички и колиби.

   Преминавам през Котор - "Пиратския град", според Кольо, с което съм напълно съгласен, но съм транзит, много туристи ми се сториха и не ми се блъскаше с тях в Стария град. Ето ме най-сетне на морето. Няма толкова кристална вода, като адриатическата. Надявам се скоро да я усетя по мен. Продължавам през залива, който е изключително живописен и затворен, наистина създава усещането от пиратските истории и рома. Пътят се  движи покрай морето и криввам от него, когато преминава през малките градчета, та ги прекосявам през пешеходните им зони покрай морето, а на излизане пак се включвам в главния път. Каменни къщи, олющени капаци на прозорците, отпред паркирана по една лодка. Явно  туристите, които все още са значително малко, не знаят за тях и те са напълно безлюдни, освен някой и друг местен, миещ си колата отпред или четейки вестник, всички кимат с усмивка - вери найс. 

    Карам около 40 км,докато  заобикаля целия залив. Всъщност на  входа му има ферибот, който би ми спестил около 37 км, но не ми се струва особено забавно. Още няколко града, по крайбрежието и влизам малко навътре в сушата, където е КПП-то с Хърватска. Чао, Монте Негро, с удоволствие бих се върнал пак!

    Чакам си аз да ми дойде реда на границата и съм нагласил паспорта. По едно време - потупване по рамото. Махам слушалките и гледам още един велосипедист, двойно по-натоварен от мен, със страхотен тен, и той смазан от пътищата. "How is it goin?" чувам аз, с акцент отвъд океана. Канадец! Супер! Минаваме границата и спираме са почивка. Почваме да се разпитваме кой, какво, защо. Решаваме да караме и да си лафим. "Кийт, като Кийт ричардс, само,че не свиря на китара, а карам колело." - аз се смея. Гледам го и ми правят впечатление разни неща: колелото му със стара стоманена рамка, а задната ос фиксирана от едната страна, а от другата сингъл спийд - окей, ама да пътуваш така....после му гледам краката - единия му е колкото моите два заедно хахахах.  Оказва се, че обикаля света от 4 години. Бил  къде ли не и ми изброява - Австралия, Япония, Китай, Камбоджа, Лао, Индонезия, Виетнам, където бил за 6 месеца даскал по английски, Индия - толкова успях да запомня. Колелото си го купил за 40 долара в Китай и му било второто, вече заварявано веднъж. "Всеки долар,който платих - за всяка година, откак е произведено" хахахах. Отива към Корсика за старта на Тур дьо Франс, а от 4 месеца е из Балканите, даже бил в България и по-късно ми показва снимки на нещо много странно за него, което се оказа Бузлуджа xD. Явно ще си имам другарче за следващите километри. Караме здраво и държим 25-30 км/ч  - не много здравословно за мен, но в последствие разбирам, че имал състезателна кариера, че и някакви медали от световни шампионати на колодрум, но му писнало да кара с 70 км/ч в кръг и решил да шари по света.

  Разказвам му да един плаж, който знам на 15-тина км северно,където мисля да нощуваме и решаваме да го погледнем. Там сме около 19:30, но за да слезем от главния път до долу е яко бърдо и решаваме,че ни мързи да катерим после обратно.

Една моя мечта минава пред мен, докато сме спрели за глътка вода.

 Кийт предлага къмпинг в Дубровник, който друг велосипедист му предложил, имало бани, интернет, електричество, до там са 16 км и хващаме път, като решаваме да гледаме залеза от там. Дубровник се оказва на доста стръмно място и се изморявам доста, докато стигнем, но си заслужава. Уж нямаше да си давам зор, а и днес малко над 112 км. Все пак получавам похвала за темпото и казва,че с удоволствие би движил с мен на север. Аз съм щастлив,че си имам опитен другар.

До къмпинга, обаче трябва да прекосим целия град и пристигаме към 21ч. Оказва се, че ни искат 230 рупи, което са около 16 евра на човек, доста скъпо не си струва, но нямаме особен избор. Веднага се втурвам да опъвам палатката, пера си дрехите взимам душ и си готвя. Мразя да вечерям късно. 

...................

  На следваща сутрин решаваме рано да отидем до стария град на Дубровник. Аз не съм особено впечатлен, а и е пълно с туристи, мотаещи се пред обектива.

  Към 13ч. сме си сгънали нещата и потегляме на север. Не много умно, тъй като е адска жега, пътя е все покрай морето и яко ни пече. Няма особено за разказвано от следващите часове, освен, че зяпах разчленените и каменисти брегове на Хърватска, осеяни с острови. 

    По едно време направо вода започва да тече от главата ми, чувствам си я огромна и веднага търся сенчесто място. Спирам, изливам половин литър вода върху мен, другия половин изпивам, изяждам една-две вафли и след 10 минути съм значително по-добре. Трябва да се внимава по тия жеги. За напред ще избягвам да карам от 13 до 14ч. Кийт изглежда загрижен за мен, но всичко е 6. Продължаваме и след 20-30 км влизаме в Босна и Херцеговина,на които са им оставили 10тина км брегова линия. Там спирам на бензиностанция, за да си напълня бутилките с вода, Кийт е 200 метра пред мен и е яко спускане, няма как да му се обадя, но знам че ще ме изчака - така правим, който е отпред от време на време поглежда назад за другия и ако го няма изчаква. Аз пълня вода и потеглям, но нещо не го виждам пред мен. Стигам границата и отново съм в Хърватска. Питам за друг колоездач,но такъв не е минавал. Явно съм го изпреварил, не знам как не сме се видяли. Чакам 15-20 мин, но не се появява. Решавам да продължа, слънцето е доста ниско вече и скоро трябва да опъвам лагера. Бяхме се разбрали след границите да палаткуваме в делтата на една река. Ако е писано пак ще се срещнем, няма какво да го мисля, доста повече опит има от мен. за моя изненада идват нови изкачвания.Но после.......лозя и залези.

 Знам, че трябва да спра и да си направя лагера, краката ми просто не спират - надолу по пътя, после нагоре, после пак надолу.... По едно време явно нещо съм крещял, виждам на около 200м пред мен патрулка, спряла кола за проверка и полицаят и шофьора рязко се обръщат към мен, а аз им соча  залеза и ми става смешно, а те също почват да се смеят. Стигам делтата на реката и се чудя този ли е най-красивия залез, който съм виждал.

  Спускам се в ниското и вече наистина се оглеждам за място. Да, обаче цялото нещо е прорязано от водни канали, водни кончета, колкото врабчета се блъскат в мен и ми изглежда доста змийско. Мразя змии - направо откачам. Ако до 15 минути не си намеря място, ще е напълно тъмно. В дясно от мен виждам малък хълм с гора - доста стръмен за палатка, но нямам друг шанс, свивам в дясно от пътя покрай един канал, през странен квартал - явно рибарски с много лодки. Отключвам си амортисьора отпред, защото е пълно с неравности. Стигам баира и след 10м слизам от колелото и почвам да тикам,но пак ми е трудно - адския наклон. Все пак след 200м се вижда равнина. Стигам горе - антени много и....гробища хахахаха. Е все пак е  нещо. Още малко по-нагоре има някакви руини, като че ли старинна църква, над която се вее хърватския флаг. Решавам да я проверя - горе виждам голяма шатра-доста странно, надниквам вътре - нищо освен един стол. Продължавам още малко и на една стена над мен виждам младеж, който си играе нещо с телефона. Предполагам,че са групичка местни, които се кефят на залеза. Казвам "Добър вечер" и не мисля,че до сега някъго съм плашил някого толкова много, за което се смущавам и почвам силно да се извинявам на всякакви езици. Той ме пита очудено к'во правя там и аз му обяснявам всичко. Той ми казва,че няма проблеми да нощувам тук, но без да паля огън, може да ползвам шатрата, или да спя на един диван под един навес на открита - ехаааа, пак се уредих. Вселената е благосклонна и аз съм щастлив. Момчето се оказа голям симпатяга и като научи к'ви ги върша, почна да ме пита дали имам храна, бърка си в джобовете и понечва да ми дава пари, чак ми става малко смешно, аз го успокоявам. не говори много английски и на 2-3 езика се разбираме - става ли ясно,че работи към пожарната, а това е наблюдателен пост към цялата делта на реката, всъщност насажденията са мандарини, а неговата работа е да следи, ако избухне пожар и да сигнализира. Виж ти, доста шантава работа, но казва,че е малко отегчителна. След 20 минути му свършва смяната и идва друг, но му се обажда по телефона,за да му каже за мен. Разбираме се да остана там 2 нощи, тъй като следващия ден ще е нощна смяна и много държи да ме нахрани. Също почна да ми се кара, как може да давам пари за храна - просто казвам на някоя сергия, че пътувам и съм гладен - нямам проблеми. Днес го пробвах - отнесох праскова xD. Та така още една вечер ще спя на най-доброто място в околността.

    Жалко, че се разделих с Кийт, постоянно ми даваше ценни съвети, а и беше свежарка. Ами така е, пътят ни събра - пътят ни раздели. Желая му да стигна навсякъде,където пожелае, както прави до сега.

там

over the mountains

   Аз като момче балканско, винаги съм се чувствал най-добре по планините. Сега ме чакат големите планини, онези за които Кольо ми разправя, с каньона на реката, прорязваща ги, липсата на мантинела, големите тунели и най-вече големите баири. Още от България го мисля този участък от Беране до Подгорица.  Има си и алтернатива, която всъщност е с 30 км по-къса, но при нея има една подробност, която на картата се вижда, като нещо много мъничко и нагърчено на зиг-заг - участък след Андрйевица, който в последствие разбирам, че е дълъг около 15 км. Повечето хора биха избрали главния път, аз обаче имам един малък проблем със себе си - винаги знам,че има и забавен такъв. Вчера си говорих с момчетата от бара за тия работи и те заявиха, че определено трябва да хвана стария път до Подгорица. В крайна сметка се будя сутринта, оправям си нещата, отварям сърфинга и виждам отговор от момче,което ми пише, че ще ме чака на фонтана в 21:00. Качвам се на байка. Пускам си плейъра и слушам...."Don't think twice, it's alright.."

    Трябва да измина 112 км за по-малко от 10 часа, ако искам да спя на легло. Първите 15 км ще са равни, пак покрай река. Река с вода, небесно синя и чиста, каквато само в Черна гора съм виждал. Кракът продължава да ме боли, но се надявам пак да отшуми, след като се раздвижи повече. След около 11 км забелязвам, че нещо седалката ми стои малко на една страна - сутринта я регулирах и явно съм я сложил на криво. Спирам и си търся туул-а с шестограмите. Да, ама него го няма! Вадя всичко от въпросния джоб на раницата, а той все така не се показва. Светвам вътре с челника, а той никога не е липсвал толкова много. Може би съм го оставил до мен, когато съм приключил да работя сутринта с него и съм го забравил в склада на хотела. Нямам избор - връщам се! 80% от болтовете по колелото са шестограми, не бих рискувал да пътувам и 5 км без него. Обръщам в обратна посока и настъпвам колкото мога. 25-30 км/ч, ще наваксвам някак после. Минавам 3-4 км и решавам все пак да обърна всичко в раницата, би било доста нелепо да се върна до Беране и да си е бил в мен. Спирам и разхвърлям целия багаж до пътя. И ето на! Най-най- отдолу се червенее. Хвала! Събирам всичко обратно в раницата, пак обръщам по пътя и въртя още по-ентусиазирано, ухилен до уши.
     Времето днес е по-благосклонно: облачно, но ми обещаха да не вали, все пак върховете в далечината са забулени в мъгли и си имам едно на ум. На Андрйевица спирам спирам за бързо в крайпътен ресторант, за да си налея вода. Собственика е доста симпатичен мъж на около 30 и си говорим, докато си изпия витамините. Той говори английски и съм приятно изненадан. Кани ме да се отбия и когато се връщам и ми потвърждава за 15те километра нагоре. също ме предупреждава да внимавам, защото пътя е доста тесен, а минават камиони с дърва. Аз му благодаря и потеглям.
    Понеже ми е писнало да обяснявам как се катерят баири с 25 кила под задника ми, няма да се  впускам в подробности. Както ми казваше Лъчо преди да замина - "Ти си лекичък, Ивак, компенсираш със собственото тегло. А и си нинджа. Ще се справиш!" xD
   Качвам, качвам. От време на време на обратните завои имам възможност да видя какво съм изминал, и се откриват панорамни гледки.

   Облаците над мен се превръщат в мъгла, която като магическа отвара се проточва между билата и ме обвива. Навлизам в борови гори и влагата значително се повишава. Изведнъж го почувствах доста аляскинско. Вълна от спомени нахлува в главата ми - езерата, пътеките, горите, мъховете, 20-часовата светла част на деня, колибите по средата на нищото, да, да,да и колибите!

 А то и тука ги имало! От любимите ми схлупени.

 Ах, Джеръми, кои ли трейлове изследваш в момента? "Да вървиш сам по пътя - това гради характер!" - така ми казваше той и може би е единствения отговор на най-често задавания ми въпрос сега: "Защо си сам?". А може би не е.

    По едно време яко ми престъргва стомаха, по километраж съм изминал 14 км, което значи, че почти съм се качил. Решавам да хапна, но първо да си избера място с гледка - като ще да е обяд, да е романтичен. хахаха Това там мъничкото на полянката ми е къркащата на примуса манджичка, на която потривах ръце 10-тина минути докато се сготви.

   
    После сгъвам всичко, кое от където е извадено и потеглям. За мое щастие след около километър виждам чешма до пътя, измивам си съдовете от обяда и допълвам водата си. След още 2 км вече съм на върха. Спирам до една хижа, за да си сменя дрехите по мен със сухи, обувам си клина, слагам яке и ихуууу... знам, че ме чака спускане. Една кола ухилени младежи минава и подсвирва, а аз усилвам музиката и не му мисля много много. асфалта е приличен и сух, на завоите намалям, за да не ме чака някоя дупка след него. С тая тежест отзад при един малко по-силен удар, нещо чудно да си изкривя шината или пък да спукам гума, а това е най-малкото зло. Ние не обичаме злини, нали?
   Подава се слънцето по едно време, панорами се менят, аз се кефя и си пея, та така около 18 км. Слизам до долина през която се лее река с бързи води. Митак, тука са твоите риби, които ти чакат нимфите! =D

    Стигам до разклона Колашево- Лийева рийека. Пак се чудя дали да се върна на главния път, ама като ще е гарга, няма да се лигавим, я! Виждам семейство с кола, които се оказват руснаци и имат по-подробна карта от моята - разглеждам я и се опитвам да си представя какво ме чака. Остават 60 км, а лошата изненада е,че вече е станало 16:40ч. Малилииии! Казвам бързо "Чао" и тичам към колелото. Пак се налага да си давам зор. Пътя е разнообразен - има изкачвания, спускания, завои, дупки, локви, кал, красиви гледки, къщички симпатични. И слънце! Ураааа! От кога го чакам да ми напече кратуната.. Слагам си очилата и сега съм още по-бърз. хахаха

  Почвам да си мисля дали да не успокоя нерва, да опъна палатката до реката и да си цамбуркам краката до края на живота ми. Айде обаче по-добре не. Продължавам усилено по пътя и не пестя сили. На картата забелязах, че след Лийева рийека ще ме чака ново изкачване, което ще ме забави, а времето не спи. Все пак решавам да отпочина за бързо и да си направя нещо енергийно. Спирам за една доза витамини и 2-3 лъжички от вълшебната ми отвара. Когато поглеждам към джоба на дисагите обаче, забелязвам нещо съмнително. Няма ми ги кецовете... Любимите ми виолетови кецки! Някъде са се изръсили. Голям панаир! Бях ги закачил с два ластика към дисагите, но явно, докато ми е намалявала храната, са се отпускали и просто са паднали по пътя. Еми каръшка работа, явно ми беше писано да изгубя нещо днес...Вече е 17:30 и все още ме чакат около 45-50 км. Никак не добре! Силно се съмнявам,че ще успея. Но пък започва прекрасно спускане по стръмен склон и пътят го подсича постоянно  със 180-градусови завои, слънце и прекрасни гледки.

  След това пак изкачване, общо взето чудесен маршрут, толкова разнообразен и наситен с какви ли не емоции. Няма как да не съм ухилен до уши, от гледката и всичко което се случва пред очите ми или пък да не спирам за по минута-две, за да се полюбувам на някой заснежен връх в далечината.
   Към 19:30 със сетни сили, след един ляв завой, пред мен се открива най-драматичното нещо за деня.

  Просто си посядвам там, без да ми пука особено колко е часа, колко още ми остава. В ушите ми звучи "Perfect smile, shinig soul..." и така нататък и аз паля една цигарка и зяпам в небитието под лъчите на залеза. ахахаха Тук е момента да благодаря за прекрасната музика, която получих преди да замина от София, без която приключението нямаше да е такова, каквото е!
   След малко при мен спират двама ентусиазти, видимо развълнувани от мен и почват да ми зяпат колелото и да ме разпитват ухилени от къде съм, що съм. Казват ми, че до Подгорица е само яко спускане и има около 30 км. После бием лапите, те палят и изчезват в завоите. Аз гася фаса и се качвам.Часа е около 19: 45, което значи, че имам около час, за да стигна до града и 15 минути да търся мийтинг пойнт-а. Което пък от своя страна значи,че не трябва да падам под 35 км/ч. При мисълта за това и вида на завоите ми става малко смешно.  Пускам музиката и настъпвам надолу. Опитвам се  да не се заглеждам много по красотите около мен, което е трудно,а да стоя концентриран и перманентно поглеждам назад, за да гледам за коли и да не изсипя още нещо. Усещам си сърцето как бие под пара, завой след завой. Минутите летят. Преди всеки завой стискам спирачките, като съобразявам да изнасям тежестта си навътре в завоя, а задната ми гума да не блокира. Теглото на багажа ми много лесно би  могло да ме изхвърли от пътя.
    Стигам Т-образно кръстовище без табели с надпис за Подгорица, но пък виждам един дядо подпрял се на тоягата си и без да спирам много му крещя: "Подгорицаа??". Той ми посочва на ляво, аз ръкомахам и свивам. Включил съм се в главния път към града, което значи хубав асфалт, надявам се, малко завои и още около 15 км покрай също толкова красивия каньон на река Морача. Спирам за секунда, да си включа светлините.

                                          ..............................

             Часът е 20: 40 и аз буквално връхлитам в столицата, по дългите й прави булеварди, които още се водят транзитни, като дори не спирам по светофарите, ако няма коли. А то почти няма. След 7-8 преки отбивам до човек на тротоара и бъркам в джоба си за листчето с площада и фонтана. Оказва се близо и аз потеглям на там една идея по-спокоен. Вече е 20: 53, а аз подпирам колелото на фонтана и си се хиля. Ама, че ден! Ще си взема истински душ и ще спя на истинско легло...

Посмъртни чешми и бурканче диви ягоди

   Сутринта се будя рано към 6 и потеглям, както обещах на Бобан, за да не стресна работниците от сутришната смяна, които не знаят за мен. Към 7 вече съм в Нови пазар. Все още нищо не работи, хората отиват на работа, всичко е спокойно, хлебари мятат теста по баничарниците, лек дъждец ромоли по каската ми. Питам случаен човек за кафе с "вайер лес",както му казват те и той ме упътва. По пътя хапвам една баница с праз - вери найс. Сядам в кафето, което тъкмо е отворило. Бармана е много приятен тип, на около 27-28г. предлага ми да си вкарам колелото под чадърите отвън, за да не го вали, и усилва климатика, дава ми паролата за нета и ми носи кафе с вода. Сяда за бързо при мен, преди да дойдат първите клиенти и ме разпитва това-онова. Аз му разправям за пътя от България, за красивите села около Капаоник. Той отива да си върши работата, тъй като се появяват първите чичковци за кафе и след около 10 минути на моята маса има 5 човека, на които разправям същите неща, а на съседните маси още толкова, обърнали се към мен да слушат. Аз яко се раздавам на българо-сръбски с разни измислени думи на български диалект, и общо взето говоря като баба от Сливнишко. Разпитват ме как е живота, защо пътувам сам, къде спя, как е в България откакто сме в ЕС и такива неща. След около час приказки и 1-2 мейла, които все пяк някак успях да пратя, решавам че е време да потеглям. Всички ми пожелават здраве и лек път, а когато питам бармана какво дължа, ми отговаря: "От мене, брате. Гратис!" Благодаря му сърдечно и потеглям по улиците. Нещо ми е объркано и питам някакъв таксиметров шофьор за пътя до главния път. Чичката пък се оказва македонец и с него комуникацията върви значително по-лесно. после пък се набивам в някакви чаршия и едва заобикалям хората.

   Излизам на главния път и си взимам два банана, като веднага отнасям единия, вече е станало към 10ч. и пак си мисля, че закъснявам много. Не, че имам ясна идея до къде ще карам, но закъснявам. Разгрявам краката и забелязвам, че имам болки в ахилеса на десния крак, когато го изпъвам и свивам. Става ми криво и се сещам,че вчера като катерих баирите си бях вдигнал седалката малко повече и може би  трудно съм стигал педалите или пък не съм бил загрял достатъчно, или пък не съм тренирал достатъчно да карам с предната част на стъпалото. Все едно.... Качвам се и тръгвам, след няколко километра болката отшумява, както и дъждът, но пък виждал следващата верига хълмове, с които ще трябва да се запозная от близо. Опитвам се да не падам под 10 км/ч, набичил съм музиката и обръщам километража надолу, че инак само него гледам.
    На един завой виждам чешма и се спирам да си изпия витамините. Докато чета в памет на кого е построена забелязвам как две деца плахо ме наблюдават от съседната къща. Аз се правя, че не ги забелязвам и след малко ги виждам до пътя, едното от които ме зяпнало, а другото показва някакъв буркан на шофьорите по пътя. След още малко са достатъчно близо, за да ме чуят и аз ги поздравявам с усмивка. Поздравяват ме и те. Вмъквам също и едно "К'во става, бандюги?" и те стъписани от непознатия език, който им звучи познато се приближават. С тях нещо не мога да се разбера, но това което схващам, е че се казват Ахмед и Имир. Продават диви ягоди, които са брали тази сутрин. бая им е голям буркана, но пък аз имам малък в дисагите и се съгласяват да ми го напълнят за половин цена.

   Ахмед е на 13г., живее с трите си сестри, има фейсбук и  бял Мерцедес 190 дизел, "аутоматик", както ми казва и застава гордо. Аз се смея и ги питам дали може да ги снимам. Той е разочарован от факта, че аз нямам фейсбук, но пък нямат нищо против снимката. Отзад две от сестрите му се смеят и когато им мятам с ръка се обръщат и изтичват вкъщи. Приятелят му Имир е на 8г и няма Мерцедес, но пък бере много вкусни ягоди, както по-късно ще разбера. Удрям им по пет точки и се мятам на байка, че баира няма да стане равен, а те тичат малко след мен.
    Продължавам да катеря склона, който ту става по-стръмен, ту по-полегат. Забелязвам как малко по малко се изравнявам със съседните върховете, които са обвити в мъгла. Спирам на следващата чешма - и тя построена от близки и приятели.

   Стигам след около 30 минути билото и виждам, че всъщност има тунел, без знак за дъжината му. Слизам от байка, за да му закача светлините и си спирам музиката. оказва се дълъг около 500-600м и след това следва спускане около 10-15 км до разклона за Прищина и Беране. Аз съм в посока Черна гора, но първо решавам да хапна в крайпътна кръчма. Естествено вътре само мъже, пиещи бира, плакати на Wurth с голи жени и всички се обръщат рязко, когато влизам. Аз поздравявам с усмивка и питам на български дали мога да седна. Собственика явно - на около 40-45 г., висок с прошарена коса и брада ми посочва да си избера място и ме пита откъде съм. Отговарям "Булгарско" и по лицата на всички се изписват усмивки, като почват да говорят едновременно много неща, които не разбирам, а само се усмихвам. Същия висок мъж ме пита дали съм гладен и след малко ми носи панер с цял хляб срязан на три части и бира. След още 4-5 минути яйцата ми са тук, леко аранжирани с 3-4 скилидки чесън и червен пипер. Хапвам си стабилно и му плащам нещо от сорта на два лева и петдесет.
    Остават ми 15-тина километра до границата, като пътят е равен  и се вие около каньон на река. Пак започва да вали. когато стигам границата вече съм доста мокър. Граничаря нещо се забавлява и ми гледа паспорта. Пита ме разни неща за това за къде пътувам, а аз му отговарям на български да не ме занимава сега, че като не се движа ми е студено и се хиля, а той бие печата, връща ми паспорта, вдига бариерата и ми вика "Айде гас!". Минавам покрай разни къщи и се чудя тези хора, като са на наутрална територия, как ходят на работа и къде казват, че живеят. На границата с Черна гора ме задържат малко повече, за да ми проверят нещо паспорта. През това време си говоря с млад митничар за времето и той ми обяснява, че съм уцелил кофти седмица и обикновено юни няма нищо общо, но пък ще е така още ден-два. Не ме радва особено този факт, на през това време установяват, че не съм убиец и изнасилвач и ми вдигат бариерата.
      "Добре дошли в Черна гора" гласят табелите, аз се глася за следващата доза баири. Ще пропусна частта с изкачването. На върха спирам в крайпътно кафе с 1 кола отпред, за да отморя малко. Пред вратата двама мъже говорят, а аз ги правят ли кафе. Отговарят ми, че само турско, а аз възкликвам "Хвала!". Единия мъж ми посочва къде мога да оставя велосипеда, за да не го вали и влиза след мен. Вътре печката гори, настанява ме до нея, на съседната маса ми мъже пият кафе, а до тях явно пощальона с голяма купчина писма и бира. поздравявам и сядам. След 3 мин имам прекрасно ухаещо кафе и чаша вода. По стените има  големи снимки с красиви пейзажи, за които ми разказват от кои части на страната са.
     След което следва спускане, пак малко качване, пак спускане, тунел, втори тунел. опитвам се да си представя всичко без мъгла. Каньона е бая висок, пътя доста мокър, Кольо би обобщил за мен там в това време на колело: "Тоз пък! Ти нормален ли си, ве?", но пък имам снимка спешъл за него.

    Спускам се и си мисля  няк'ви тъпотии. Става ми студено и започвам да въртя надолу, за да се сгрявам - не много умна идея, при все мокрия асфалт, затова бързо се отказвам. Спирам в град Rozaje, за да си напомпя малко задната гума, защото ми се струва мека при човек с компресор в гаража. Някакъв дядо ме пита французин ли съм или италианец. Аз давам стандартния отговор и той ме тупа ухилен по рамото. Часът минава 5:30 следобед и го питам, за пътя до Беране, тъй като вече съм направо подгизнал и започвам да се чудя къде ще нощувам. Дядото разправя, че има около 30 км, половината нагоре, после спускане. Решавам да тръгна, не знам дали е много хитра идея, но все пак тръгвам. Около час и половина се движа през борови гори, обвити в мъгла, тихо е, коли почти не минават и се замислям дали ще стигна по светло. Към 7 и нещо се натиквам в някакъв тунел, дълъг почти километър и половина. Излизам от него и виждам, че пътят върви надолу. Този факт ме понадъхва и настъпвам здраво.  На места има завои остри, на места дупки, намалям рязко, после пак надолу. Вятърът ме духа, температурата е около 7-8 градуса и не спира да вали. Адски ми е студено и всичко ме пронизва, особено гърба. Решавам, че не мога повече така и спирам. Вадя бързо риза от раницата, която не е особено суха и я обличам под полара. Сега съм със спортния екип, отгоре риза, полар и яке. Раницата ми е стегната плътна за гърба, и шала ми е през носа. Ефект от цялата офанзива почти няма, но на хоризонта забелязвам градчето. Още няколко километра и съм там.
       Часа е 19: 42 и аз съм вече по централните улици на Беране. Спирам до шофьор на такси и го питам за хостел. Предните дни бях писал на 1-2ма човека от тук, но никой не ми отговори. Та казва ми къде има хубав и евтин хотел. Лесно го намирам и отивам при бармана, които е и рeцепционист. Вкарва ми колелото в склада в задния двор и аз съм щастлив. После ми показва стаята и ми дава ключа - легло, климатик, телевизор, маса с два стола, пепелник, прозорец, гледащ към улицата, баня и тоалента. Спретното и чисто, общо взето си е лукс за мен. Оглеждам се и забелязвам - ха, ще ме цака мене със стая без тераса. Бъркам в раницата и вадя канап. Взимам си горещ душ, изпирам си повечето дрехи, обличам сухи, включвам климатика на 30 градуса, открехвам прозореца и излизам да се разходя.
      Навън ръми, тихо е, 2-3 заведения по главната улица още работят. Там е скучно, набивам се в някаква тясна странична уличка, която отива във втора, трета и така минавам покрай бар с голям плакат на Джим Морисън и неколцина вътре цъкащи дартс. Естествено влизам, чувам Thievery Corporation и ми става благо. Всички се обръщат, аз поздравявам и питам бармана на български има ли черногорска бира. Той вади бутилка "Niksicko". Почват да ме разпитват къде, какво, защо. Всичките са симпатяги, аз им разправям, че пътувам с велосипед от София и те се хилят. Единия се оказва собственика, който е мохамеданин и казва на бармана да ми извади още една бира. Друг ме пита дали съм православен и се радва на отговора. Аху-иху, то станало 1 след полунощ. Време е да си тръгвам, ръкостискания, прегръдки и ме канят да се отбия сутринта на кафе или да пием пак по бира.
      Прибирам се капнал и направо се мятам в леглото. Километража показва 112,52 км за този ден, с времетраене на колоезденето 6 часа и 51 минути.  Заспивам мигновено.

   П.С.: Искрени благодарности на Мартьо Хазартьо, за екипировката, която ми даде и най-вече за термо-крачолите, които ми натика в ръцете, а аз отказвах да взема. Направо ми спаси живота - два пъти!

Големият Капаоник

Събуждам се преди изгрев, но вече се е разведрило. Всъщност, какво се събуждам, не знам, при все неспокойния ми сън, ако изобщо може да се нарече сън – дали защото ми е първата вечер на открито до пътя, преминаващите коли от време на време или лаещите кучета.... ще си остане загадка.

 Импровизирана баня в близкото поточе – бай Драган ме засече, докато се цъмбурках и завързахме някакъв разговор. Третия му въпрос беше за пчелите в България.

Има той 100 кошера, пчелите отишли някъде по баира нагоре и така и не се върнали....

Оправих нещата и потеглих към заветния нац. парк Капаоник – най-високата точка на днешна Сърбия. Е знаех, че ще ме чакат баири там, ама това нещо направо ми стапя лагерите. Едва, едва се клатя по склона нагоре, като не успявам да превиша 5 км/ч. Изпреварват ме коли и камиони, повечето шофьори ме гледат учудено, но има и такива, които ми продсвирват с клаксона и ръкомахат с усмивка - аз отвръщам със същото и продължавам нагоре. По едно време умората ми идва толкова много, че правя почивки на всеки 500 м. Най-високия връх е на около 2150 м надморска височина, а пътят го подсича на около 2000 м. Единствената табела, която видях, когато тръгнах от долу, сочеше, че има хотел на 18 км. В крайна сметка решавам да не се тормозя с изчисления за наклони, разстояния и височини и как трябваше да тренирам повече, през последните месеци. Пускам си дискографията на Туул и забравям за всичко. Настъпва момент, в който всичко някак започва да става напълно натурално и изчистено - дишането ми е равномерно и изпълващо, краката ми се движат ритмично и постоянно, под звуците на любимите ми бас-линии. В един момент спирам за почивка - изминал съм 12 км и не знам още колко остават до горе...

Минавам завой и пред мен се откриват високите полета, забулените в мъгли върхове и първите равни отсечки. Не мога до опиша радостта си. Започвам да въртя по-устремено и нямам търпение за спускането, което, надявам се, съществува. Съществува обаче и един силен дъжд. Спирам под стряхата на затворен хотел, обядвам, махам мокрите дрехи и обличам сухи, дъждът е поспрял, докато обядвам. Изминал съм 24 км за малко повече от 4 часа. Горе е застроено като на всеки зимен курорт и  няма да влизам в подробности. Намъквам се в една хижа, пред която има автобус, за да питам за посоките и вътре цял клас гимназисти се обръща към мен в един миг - доста смущаващо.

Продължавам напред и преминавам през серия хотели,от където се открива прекрасна гледка към долината от другата страна на планината.

Горе е студено, може би около 7-8 градуса и духа силен вятър. Опаковам се целия, слагам си любимия албански шал на тате и се заключвам за педалите.

Пътят е доста мокър и внимавам по завоите, за да не стигна долу по-бързо от предвиденото. Следват 26 км, които взимам за около 40 мин и продължавам към град Рашка, където сядам да пия кафе и запознавам с компания момчета, които се оказват доста свежи и откарвам с тях около час.

Следваща дестинация Нови Пазар, където ще нощувам някъде. 10 км преди да го стигна обаче започва да вали ПАК и спирам в крайпътно "заведение". Взимам си бира и си говоря със собственика Бобан, който е на 26 и има 2 деца, едното от които виждаме как изведнъж почва да тича под дъжда и той почва да му се кара да влиза в къщата. Вече се стъмва, а дъжда е доста силен.Бобан ми позволява да пренощувам на тавана на кръчмата, за което съм му безкрайно благодарен. Не е като хотел, но пък не духа и не е мокро, така че опъвам един картон на бетона, отгоре шалте, чувала ми, гася фенера и към 10  вечерта съм заспал. Е днес само 71 км, но и утре е ден.

и тъй

На сутринта ставам към 6:00 и правя една закуска. Милош още спи и каза да го събудя преди да потегля. Правя си и кафе и сядам да видя дали има други отзивчиви каучсърфъри. Писах на 2-3ма от Подгорица и един от Нови Пазар – никакъв отговор. Е, така да бъде. Забивам се в картата на Ниш, в търсене на изхода му в моята посока и откарвам 30 минути докато се ориентирам как се стига до там. Подреждам си на ново багажите, скоквам до магазина за 2-3 консерви зеленчуци, които ще ми трябват за напред. Опитвам се постоянно да имам някаква храна, никога не се знае какво ще се случи, особено при мен. Мятам един бърз поглед на велосипеда – всичко изглежда нормално – спирачки, гуми, багажника. Драсвам един ред по мейла и се избръсвам, както обещах на мама да правя по-често. Събирам екипа, с който карам и съм изпрал предния ден, от простира и го обличам. Е май е време да потеглям и часът е станал почти 9 – пак се омотах... Сбогуваме се с Милош и баща му, като искрено им благодаря за гостоприемството, което не съм очаквал. Винаги бих се радвал да направя за тях същото ако мога..

Е, Ниш в понеделник сутринта прилича на всеки друг град в понеделник сутринта. Коли навсякъде, хора търчат за работа, аз търся изхода по нарисувана от мен карта на лист хартия. След 30 минути вече виждам табелата, обозначаваща изхода и пожелаваща ми приятен път. То приятен,приятен,ама никак не е. Първо асфалта е ужасен и всичко по мен лопа. Канчето и издава звуци на кукери, а аз се притеснявам багажника. Е добре, явно ще се кара по-бавничко. Следващата изненада беше някакъв неимоверен баир, че и още един след него, който ми смъква скоростта до 7 км/ч. Казвам си,че не бързам, така и така съм минал 10 км за един час и си бъхтя непринудено нагоре. Тъкмо на върха на хълма виждам следващата изненада – този път приятна.

               Айде на вишнитеее! – викам си аз, дали на глас или не, вече не правя разлика – добре,че пътувам сам – и криввам от пътя по трошляка. След като прекарвам известно време в „муане” на вишни и наслаждаване на панорамата, открила се пред мен, мятам една таблетка витамини в 2 пръста вода в канчето и я обръщам на веднъж. Пия си витамините, мамо, както обещах!

               Следва спускане отегчително и се озовавам в следващия град наречен Прокуплье /или както там се произнася/. Той пък се оказа двойник на Габрово – дълъг,дълъг край няма и накъдето се обърна все баири, с единствената разлика,че на най-високия хълм няма тв кула, а църква. Всъщност си е доста симпатично местенце с тесни павирани улички и доста хумор – затвора на гърба на общината, може би директно правят трансфери между институциите. По едно време забелязвам, че яко се омотавам с времето и вече е 12 часа. Решавам все пак да спра за късна закуска, състояща се в 1 сандвич с кашкавал, сирене и маруля и есктра парче кашкавал. После към изхода.. За мое щастие пътят е равен, виещ се през долина между хълмове с рекичка и ЖП линия. Температурата е, по лична преценка, около 22-24С, облачно – супер е, за въртене на педали.

               Следват 2-3 селца, където времето е спряло от годините на Тито и влизам в град Беложин, който изглежда по-обещаващ за интернет. Питам трима чичаци на средна възраст, пиещи бира пред кръчмата-магазин, дали знаят нещо по въпроса и те ме опътват съм бензиностанция в другия край на градчето. Когато виждам бензиностанцията с 2 колонки, разбирам,че няма смисъл да питам дори за интернет. Връщам се в моята посока и отново срещам погледите на същите господа. Решавам да спра и те ухилени започват да ме разпитват. Първото нещо което ме попитаха, бе дали съм македонец и след като отговорих – българин, чух възклицанието „Оооо, брате!” – стана ясно, че ще се прави почивка за по пиво. Набързо уточнихме, че аз не съм на Ти със сръбския и руския, но пък затова много харесвам „Заjечарско”, в магията на което предния ден ме беше светнал Милош. После заговорихме за какво ли не, кой какъв е що е.

От ляво на дясно: Марио Йовкович, Мике /или Майки, както той искаше да го наричаме, защото било по-американо/ и Паре. Всичките от различни крайща на Сърбия, някак озовали се там н този момент от живота си. Моите първи сръбски приятел от пътя.

               След втората бира, която толкова държаха да ме почерпят, решавам да потеглям, защото инак ще има и трета, а след нея едва ли ще съм концентриран колоездач. Казваме си хубави думи на раздяла, ръкостискания, прегръдки, каквито само Елцин и Клънтън могат да си разменят.

               Отново се оказвам по маршрута си, заобиколен от ниви с какво ли не. Тук там се забелязват хора, приведени, отдадени на грижата за земята, къде по един, къде на групички. Осъзнавам как след две бири, имам осезаем прилив на енергия. Движа се с доста добро темпо, музиката е чудесна, шофьорите ми ръкомахат, завоите се вият един след друг, класовете се поклащат в ритъма на вятъра и всичко се  слива в лека благинка. Така известно време, докато не се сещам, че ще е хубаво все пак да намеря някакъв интернет и да направя връзка с вкъщи. Влизам в произволна бензиностанция, в прочее единствената, която видях за 20 км, но без резултат. Все пак си взимам кафе и пиша известно време преживявания.

               Следващите километри до края на деня не се случи нищо, което си заслужава да му се отдели внимание, освен един факт, който доста ме смути. Не разбирах, при положение, че на следващия ден ще трябва да се изкача на 2000 м, зако от 15 км пътя се спуска здраво надолу. Е, реших да не се тормозя с въпроса  и докато се усетя, вече съм стигнал град Брус, който по принцип не трябваше да достигам, а да нощувам някъде преди него – е, надминах себе си хаха. Спирам да си взема още една бутилка бира за вечерята, но пък взеха,че ми я отвориха там иии да, пак поседнах на приказки. Към 20ч виждам как слънцето е доста ниско и се отправям в търсене на подходящо място за лагеруване. Намирам го след 5-6 км, връзвам колелото за едно дърво и опъвам палатката до него. Вече е тъмно и аз някак решавам, че мястото вече не ми харесва, може би, защото притеснявам някакви кучета в близките дворове и не спират да лаят. Харесвам си ново място на около 200 м. И местя целия панаир по тъмно. Минават 2-3 коли, които ме виждат как мъкна разпъната палатка и не искам да знам какво си мислят пората вътре..

               Ето сега ще спя под орех. Изведнъж апетитът ми за вечеря вече го няма и въобще не ми се занимава да паля котлони и да готвя /знам,знам, че не е много здравословно така/. Опъвам спалния чувал и ще шмугвам вътре, дърпам ципа на палатката, гася си челника и оставям музиката да посвири тихо още малко.

Ден Първи

Ден Първи, по стечения на обсоятелствата се оказа неделя, 9ти юни, лето 2013то... Разбира се, няма нищо по-хубаво от едно хубаво двучасово оспиване за старт, но някакси след сладки приказки и дооправяне на багажи до 1 след полунощ, събуждането в 4 сутринта е възможно по-скоро само на теория. И все пак  5 часа сън около красиви вибрации се оказаха напълно достатъчни /или поне така изглеждаше/ за предстоящите 160 км.

Та Ден Първи изгреждаше много зле, като да е месил,месил човек тестото 2 дни и накрая да го изгори. Някакви си там облациии, ще вали ли, няма ли да валииии,какво става.... синоптикЪТ каза,че следващите 2 дни вероятността за дъжд ще е двойно по-голяма и с това завърши чуденето ми дали Ден първи всъщност ще е Ден първи. И така след някаква импровизирана закуска, завършена с 5 лъжици от Енергийната изсилка, събудих Спящата красавица, за да кажа “До скоро!” някак смъхнах цялата машина с багажа й по стълбите и запрепусках към изхода софийски, който някак в 6 сутринта изглеждаше една идея по-приятен, дали поради факта, че нямаше особено много коли или че скоро нямаше да го видя, за мен си остана загадка.

Та завъртях му аз педалите и след около 20 км, както и очаквах, приближавайки се към периферията на софийското поле, облаците  смог и мистика, забулили го, започнаха да се разсейват и усетих,че всъщност си е доста слънчево. Знаех,че ще имам около още час обхват, които реших да споделя с притеснената мама, от което пък изведнъж се почувствах доста по-добре и някак притесненията от идните дни останаха на заден план. Около 11 часа бях на границата, казах чао на този-на онзи ии се запътих към КПП-тата. Там нищо особено, даже на митничарите не им се занимаваше с мен и само ми посочиха да продължавам, без дори да ме спрат.

И ето ме в Западните покрайнини – следваща спирка беше Пирот на около 30 км със слънчево времеу лик витриц и температура около 25-27 градуса, което правеше спускането по завоите доста приятно,при все хубавата настилка. Започнах да остановявам разликите между шофьорите на тирове, без дори да гледам регистрациите: оказа се,че турците са най-толерантни и ако на среща идваше кола, караха зад мен, докато не е напълно безопасно, за да ме изпреварят. Родните им колеги пък хич ни губят време и скорост, дори понякога ми удряха по един клаксон, дали, за да ме предупредят,че настъпват войнствено или за да ме накарат да мръдна, въпреки че няма къде повече, просто си профучаваха покрай мен, оставяйки ме да си дишам приятния прахоляк от пътя..

В Пирот нищо интересно, направих кратка почивка за обяд, и реших,че оставащите ми 80 км до Ниш не са за подценяване, тъй като не знаех какъв точно терен ме чака, метнах се отново на кулилоту и завъртях. Ииии тогава започна мъката – то на всеки  километър не беше ли вишни, не беше ли джанки и черници, какво ли не... В един момент осъзнах,че губя доста време в наслада на сръбски плодове,които очевидно зреят по-рано от нашенските, а и вече си беше наближило 3 часа следобед... После Бела Паланка с бързо кафенце на примуса и остатъка от разтопения ми шоколад.

Оставаха около 35-40 км до заветния Ниш и така страшния, според Кольо, участък с тунелите. Вместо да се отклоня на Црвена река и да си ги спестя, за сметка на малко катерене, реших да видя какво пък им е толкова страшното, тъй като единствения път, когато съм минавал от там, се бях отдал на сладка дрямка. Закачих любимата ми електриково-жълта жилетка на багажа отзад, сложих фара отпред и се стрелнах покрай табелата, съобщаваща ми,че следващите 18 км са доста опасни и не бива да превишавам 50 км/ч. Оказа се,че всеки тунел си има номер, което си е своеобразно наименование и доста ни сближи – та очакваха ме 14 симпатяги с различна дължина, най-страшния,от които беше дълъг 274 м. Всъщност бих определил отсечката по-скоро като доста живописна, отколкото опасна, но не мога да съм категоричен, тъй като често бъркам понятията. И все пак в ляво от мен се виеше каньона на река нишава, а в дясно се издигаше отвесна скална стена, която на моменти беше с обратен наклон над пътя и образуваше тунели. На места зъберите отгоре са толкова високи,че често не успявах да направя разлика между тях и небето. Та такива ти му опасни участъци, през които осъзнах, че умората започва да се обажда, водата свъшва и с нетърпения очаквах някоя баба на пътя, която да помоля за вода или пък някоя чешма /все повече осъзнавам,че извън България не съществувят/. Правя почивка на всеки 10 км, слънцето вече доста падна, изгорял съм стабилно на клин по краката и нямам търпение да стигна.

Ииии ето я, най-сетне след 10 часа по пътищата виждам табелата, приветстваща влизащите в Ниш през Нишка баня, доста по-приятния вход според мен, от магистралния. За моя още по-приятна изненада се натъквам на вело-алея чистак бърсак, отвеждаща ме до самия център на града. И сега трябва да намеря адреса на Милош, който е така отзивчив каучсърфър и фен на “Под прикритие”. Спирам, вадя компютъра, за да погледна предварително нагласените карти иии – моля за  внимание – та дааааа: нямаме батерия дори, за да се включим... той Кольо ми каза да не разчитам на батерия, ама кой да помни... Айде търси място, където да се включим в електричеството... то така,ама малко неловка ситуация, трябва да е заведение,че да си стоя спокойно. Като ще е кафе поне да е с интернет,че да видя пътя от него до адреса иии започна голямото лутане по улиците нишки. В крайна сметка някакви усмихнати типажи ме опътват към кафе, барманите къде на сръбско-българси, къде на английски, ми включват машината в мрежата, дават ми достъп до интернет, вадят ботилка бира и аз отново съм спокоен и щастлив. Виждам, че доста съм се отдалечил от мястото, което по принцип ми беше по път, намирам маршрута до там, този път предвидливо си го начертавам на листче, благодаря на момчетата в бара за отзивчевостта и потеглям, защото нямам търпение да стигна, където трябва. Минава 6 часа следобед , а аз забелязвам, че никъде не пише имена на улици – разбирсе почвам да се отегчавам и спирам първия човек, който видя – оказва се студентка по психология, която отива на съседна улица и любезно ми предложи да ме заведе, аз от своя страна още по-любезно реших да походя с нея и так закрачихме, обсъждайки историята на Ниш, как съм се заблудил с това колело да стигна там, какво тя прави там и такива ти му работи. Стигаме до улицата, изпращаме се с усмивки и аз почвам да търся №5...ама тоооо № 5, също така 5А ии 5Б...хубава работа. Дали, защото е по средата или звучи благозвучно, решавам да пробвам на 5А. Цялата улича е с живописни къщички, така че направо се намъквам през портата, подпирам колелото и се запътвам към звънеца. 1-2-3 пъти никой не отваря, а Милош каза,че работи от вкъщи и няма да мърда. Е нямам късмет, ама пък виждам още една вишна и решавам да видя дали е по-добра от тази в двора на баба, от моето детство. Набивам 5-6 и излизам не чак толкова разочарован от съответния двор, но пък малко объркан и притеснен. За мое щастие се чува едно „Алооо” от съседния двор – обръщам се, мъж на около 60 години ми ръкомаха да се приближа. Казвам си „Ех, сега я втасах, обвинен в нахлуване в злом..”. За щастие мъжът се оказа значително по-добронамерен и на всичкото отгоре баща на Милош, инструктиран да се оглежда за мен. Изключително любезен, доста добре се разбираме на сръбско-български,доста любопитен за моята натура, инжинер. Посядваме си на двора и си говорим, а след малко се появява Милош, досуш като баща си по любезност. Веднага ме покани вътре, предложи ми душ, на което се зарадвах като малко дете, показа ми стаята където ще спя, даде ми парола за нет-а,каза, ако имам нужда от нещо,да му кажа и започна да прави вечеря, докато се къпя. Не съм се и надявал на подобно отношение. Милош е доста интелигентен младеж на 27 години, занимаващ се с програмиране, учил в Лондон и Мадрид, а сега на свободна практика.

Седнахме на масата за вечеря, извади по една бира сръбска и разговаряхме за какво ли не. Аз имах доста голям интерес към ситуацията в Сърбия, относто бивша Югославия и нейните членки, народи, религии и цялата каша, която се беше оформила през годините в главата ми. Милош заема доста толерантна позиция, разказа ми доста неща, случки, политики – за Косово, Черна гора, искрите с Хърватска и т.н. Всъщност заключението, до което стигнах и не е особено очудващо е,че цялата работа се гради на политиканстване, което използва за основна сила големия процент на различните народности, концентрирани в малки територии във всички страни от бившия блок. Заради което се стига до гибелта на много цивилни, престрелки  между приятели и съседи,изкуствени разлики в езика,азбуките, синтаксиса на напълно еднакви езици и интернационалния сипнаж на бомби. В крайна сметка решаваме да направим бърза разходка с колата му из Ниш. За моето голямо очудване, градът е доста „западно” изглеждащ и като архитектура, и като градоустройство. Виждам крепостни стени, красиво осветени, алеи покрай реката и много, много хора,като за неделя вечер. Още една бира на произволна пейка и се прибираме, защото аз едва кретам, а за него работния ден продължава.