from the back of my mind

грозните патета излитат веднъж

сутрин - нагоре по реката

le tour

време беше

    Часът е около 11 преди обяд и слънцето е все по-осезаемо се намесва и кара асфалта да свети.

    От начало то само ме буди, за да ми съобщи, че новият ден е настъпил и лека полека трябва да започвам със сгъването на "къщата" ми в компактният й портативен вид. Нещата са разхвърляни в някаква подредба, която би трябвало да установя на сутринта. Намирам си челника, ножката, кибрита и някакви свещи в десния джоб на палатката. В другия край  се забелязва музиката, очила и 2-3 върви, а в ъгъла е натикана раницата. Намачквам спалния чувал в торбата му и го мятам навън да чака ред. В шалтето увивам термоса, където държа някаква резерва с вода, или мляко. И те хвръкват до чувала. Оглеждам пак палатката, за да не съм забравил нещо вътре и после я изтупвам хубаво, обикновено размахвайки я отворена, с главата надолу, за да изпада всичкия пясък, който се намъква навсякъде. Броя рейките и колчетата, примирам, сгъвам палатката и дърпам ципа на торбата. По-ангажиращите неща са готови, и мога да се отправя към водата...
      Все още няма никакъв бриз и мога да усетя сутришната топлина на слънцето по мокрия ми гръб, докато си бъркам кашата. В Лисоне намерихме някакъв арабски магазин и се снабдих с някакъв сусамов тахан, който звучи прилично. Трици, орехи и 4-5 нарязани ябълки от вчерашните, тахана - всичко в канчето и "Бон апети" на мен! Измивам канчето с морска вода и пясък, който е чуден абразив и сваля всичко. После закачам Металния потир на дисагите. Върху тях също се озовават шалтето,  спалния чувал и палатката, здраво прикачени с ластици. Най-отгоре си ляга раницата, нарамена на шалтето и също вързана с ластици. Намирам баланса на колелото и го подпирам на един дънер, докато се обуя и облека. Затиквам се до пътя задрънквам по прашния калдъръм на север-северозапад, като се опитвам за изпреваря сутришния бриз. Виждам дългата си сянка пред мен и тръгвам след нея. Първо ме отвежда до един душ, където измивам мен със сладка вода, а канчето със сапун. После достигаме до междуградския път и заключвам краката за педалите.

       Настъпващата обедна жега ли изнервя някой от шофьорите, че не са съгласни с факта, че карам по този път, за да ми свирят толкова настойчиво. Да, забелязах трите табели, оказващи забрана за велосипеди, ама какво да направя като друг път просто не съществува, а и този си беше в нормалния цвят върху картата ми. Закачам едно джобно огледало на кормилото, усилвам си музиката, за да не чувам протеста и настъпвам, искам да се измъкна по-бързо от тия малко натоварващи условия, в които ще трябва да карам през следващите 6-7 км.
     Ето го и краят - някакво кръгово движение, на което ще спукам гума след малко, но още не знам това и съм някак безгрижен и доволен, че се измъквам от тоя път. Таааа...да.... Първо усещам земята под мен някак по-натрапчиво и си свалям слушалките. След това на вратата ми почуква онзи специфичен звук от въздух под налягане, идващ от далеч и направо започвам да се оглеждам къде мога да се паркирам.
    Жената на близката сергия за плодове няма нищо против да ида отзад на сянка и да си поработя там.  Задната гума вече е мекица и сега трябва да разтоваря всичко по обратния начин: махат се ластиците, около раницата, свалям канчето и едната бутилка, закачени отстрани, за да не хлопат наляво-надясно. Откачам също другите два ластика, крепящи, останалите нещо и всичко нареждам около мен. Обръщам колелото и махам задната гума, след това вадя щангичките и я почвам. След минута е разкалпачена и вече я помпя на ново. За 2500 км едно пукане на гума,не е никак зле, ама пък затова си е стабилно пукане. Имам си цепнатина, дълга около 4-5 мм на единия борд. Преди малко ми се мярнаха лепенките и решавам да я залепя, вместо да ровя за резервната  гума. Докато съхне поглеждам външната гума и там също си намирам подобна цепнатина на протекцията, където е контакта с каплата. Явно нещо се е разместила преди време и от тежестта и неравностите гумата се е срязала на борда на шината. Не изглежда особено перспективно тази гума, при все че около дупката е и доста протрита и вероятно ще се разширява. Дори няма смисъл да се сглабя в същото състояние, няма да изкара и 100 метра. Посядвам на сянка до разглобеното колело и почвам да го мисля. Вътрешната гума изглежда залепена добре и не изпуска - слагам я във виншната и на мястото на, където се протриват  натиквам изрязано парче пластмаса от бутилка. Внимателно ги закачам на на каплата и внимателно започвам да помпя. Между шината и външната гума слагам подобно парче от същата бутилка и хубаво омотавам с дъктейп направо през грайфера и шината. Напомпвам гумата докрай и товаря колелото на ново - изглежда прилично, един е начина да разбера дали действа тази работа....
     ....не знам как, но след 10тина километра все още съм в движение и намирам спортен магазин в някакъв огромен център между градовете. От там се снабдявам с нова задна гума и повтарям цялата процедура по разтоварване-разглобяване-смяна-сглобяване-товарене. От цялата тази работа по ръцете ми се забелязва една много интересна консистенция, в която не иска да знам каква част представлява маслото, прахта и останалите щуротии, които могат да полепнат по мен от една гума, но определено първото нещо, което ще направя е да се измия хубаво.
    Слънцето вече е пред мен и се гледаме очи в очи. Харесва ми да карам, когато е ниско над хоризонта, привечер и всичко е пожълтяло. Предполагам вече е около 7 вечерта, Монпелиер е зад мен и ако изкретам още 30тина минути, ще си направя лагера някъде и ще си легна щастлив от факта,че в края на деня всичко е благополучно

.

отново на море

          Последните две седмици бяха твърде забързани през времето и пространството с внезапни спирания, изкачвания, спускания, срещи, раздели и не мисля, че съм в състояние да си събера ума до толкова, че да мога да опиша в някаква логическа последователност, какво точно се случи. Често се вглеждам в картата и си мисля: "Добре! Бях там преди четири дни...или не, не..три дни. Ама това е далеч! Днес е може би сряда, значи са били все пак четири дни..." И в такива мисли, би могла да ми премине цялата вечер, покрай огъня, опитвайки се да осмисля какво, кога и как, понякога защо е било или ще бъде. А понякога просто затварям очи и заспивам, уморен от натрапчивия мен.

      Генуа - Савона -  Сан Ремо - Ница - Кот Д'Азур - Кан - Марсилия - .....

       Цялата Ривиера, още от Италия, ми се стори като един огромен град и често не успявах да различа къде свършват и започват , тъй като твърде много си приличат - лъскави коли, лъскави къщи, лъскави хора. Не точно моето място.
    Моят Джулай морнинг се оказва на 4-ти юли, когато посрещам слънцето на една площадка за излитане на парапланеристи, която случайно открих предната вечер, опитвайки се да избягам по стръмните баири над Савона от лачената обстановка покрай брега.

   Стига толкова Италия и се насочвам към границата.

   В интерес на истината имах по-големи очаквания, до толкова, до колкото имах представата, че въпросните места, ще бъдат една идея по-различни от типичното наше Черноморие. Може би малко яхти, тук-там хотелчета, стари Ситроени, палмички, шансони едва ли не Луй Дьо Финес, който гони голите хипита от безлюдните плажове на Сен Тропе...Да ама не....Хващам една вело-алея от центъра на Ница, която ме отвежда чак до Кан.

 

    После заваля дъжд... всяко парче земя е или застроен или заградено, или предназначен за нещо си там, парковете са заключени и съм едно от последните неща, които почиващите искат да видят, като част от пейзажа с моята палатка и целия ми панаир. Може би, затова не са ми предвидили място за палаткуване.... Все пак намирам пролука в оградата на един парк и се намъквам. После срещам един господин с двете си деца, също с палатка и къде на френски, къде с мимики, се разбираме да остана при тях, ако не пия, не вдигам шум и съм кротък. Тъкмо за това си мислех и аз и така прекарвам нощта на връх Френската Ривиера, заобиколен от палми и тътен на далечна музика. 

       На сутринта ставам рано и потеглям още по изгрев, като спирам /за голяма моя изненада имаше такова място/ на една чешма на пътя, за сутрешния ми тоалет, любувайки се на изгрева.

      Задвижвам си чарковете и гледам час по-скоро да се измъкна от този туристически мармалад. 

       По-късно се озовавам в Арл - малко средновековно градче,  северозападно от Марсилия. Идеята ми просто да го прекося на практика не се получи, когато в началото ме грабнаха опразнените улици. Всички хора сякаш се бяха събрали на един площад до Колизеума, а станалата част центъра беше пуста. Зарязвам колелото пред една пекарна, пъхам два кроасана в джоба и отивам на разходка. Оказва се, че тъкмо сега има отворена седмица на фотографията и следващите два часа прекарвам измежду малки галерийки или просто в разглеждане на огромните фотографии окачени по стените на уличките.

        Едно от местата ми прави особено впечатление - виждам окачени по стените серии картини на Ван Гог и до тях фотографии от градчето. От едно, занимаващо се с галерията, научавам, че всъщност художникът е живял и творил известно време в Арле и научавам куп неща за сериите му картини и местата, които е изобразявал.

  После започвам да забелязвам все повече неща свързани с художника по улиците - графити с неговия лик, бутилки абсент, вградени в стена, репродукция на негова картина, окачена до мястото, което изобразява.  Докато се усетя вече е станало късен следобед и трябва да

 се изнасям в търсене на място за палаткуване. Набелязал съм си едно място на картата, което изглежда на около 20 км южно, на северния бряг на един залив. На един светофар ме заговаря едно момче и ми препоръчва друго място, което заобикаля въпросния залив и би трябвало да ме отведе на южната част на нещо като лагуна. На картата, всичко това изглежда доста странно, сякаш заобиколено отвсякъде с вода. Естествено решавам, че това трябва да бъде изследвано и се насочвам към Le Camargue.

   Имам желанието тази вечер да се разположа по-рано, да приготвя някаква вечеря и да се отпусна по залез. И все пак до тогава има 36 км плюс една ябълкова градина, която няма как да не уважа. Вече е  6ч. следобед, а аз все още хрупам една ябълка до слънчогледите около пътя и се опитвам да разбера до къде ми стига погледа. Никога не съм виждал толкова равна земя, напълно хоризонтална, за която сякаш небето е залепнало. После се сещам за оставащите 35 км и продължавам напред. Терена прилича повече на Тексас, отколкото на Франция - много ферми за едър добитък и коне, пресъхнали водоеми с напукана земя и път с един завой на 20 мин. Ниско следобедно слънце, лек ветрец и пасящи животни зад оградите от дървени трупи. Аз си яздя колелото и в следващия час правя една  слънчева баня в ниските лъчи идващи зад мен.

     Пристигам по залез /както обикновено правя/ и се насочвам направо към въпросния плаж първо по някакъв си там черен път, а после направо карам по плажа, през някакви малки водни образувания,преди да започна да затъвам твърде много и се впрягам в тикане по пясъка.

     

         Чудно местенце - море отпред, море зад мен, плаж, до където погледа ми стига, по средата аз и колелото, а след малко към компанията се присъединяват една палатка, приятен малък огън и едно канче ориз със зеленчуци, приготвен по характерна за региона рецепта, включваща попадналия вътре пясък.

           Призори плажът е все така пуст и аз се отправям по същия пустинен маршрут към Монпелиер.

*   *   *

like a hobo

среднощни преживелици

   Пачо, който казва "Споко е, Ивич, има време до метрото. Пък и той ей тука на 5 минути". Така е, ако вместо на дясно, бяхме завили на ляво. После гледай как изтърваме последния влак за Лисоне и се подсмихваме в 1 през нощта в центъра на Милано.
 - Пачо, дай да палим тия гуми, ще се приберем все за час-два. Едно нощно каране в Милано а?
 - Ари едно нощно каране е, Ивич!
 - Добре, че си купихме светлини днес, всичко е било писано...


И палим тия гуми и ролки. На Пачо му излезе пришка да тика, а аз щях да заспя на седалката по едно време. По едно време много магистрален стана пътя с тия 3 ленти в платно и прелитащи коли.
 - Ивич, ей там има тунел отпред, знам един път, който е точно за нас.
И съответно почваме да се прехвърляме през еднометрова бетонна мантинела, за да пресечем тоя ужас от автомобили. Тъкмо прехвърлям байка и нещо много синьо ми стана осветлението.
 - Ивич, ченгетата!
 - Брат, говорим на английски и нищо не разбираме!
Слизат и двамата карабинери от патрулката и направо тичат под пара към нас. Единия вика нещо на италиански /после разбрах, че било от сорта на "Какво, по дяволите, правите тук?!?!??"/
 - Аеее, ей тука се объркахмееее, тоооо толкова опасно по тоя път.......опитваме се да се измъкнем по някой друг.....
 - Къде отивате?
 - Лисоне.
 Другия полицай се хваща за главата....
 - Тука свивате бързо в дясно и не съм ви виждал!
 - Грацие, сеньор! - и дим да ни няма.

Към 3 и нещо се замъкваме до Лисоне и ще спим в легла. Но първо да изпием една бира.....

por la carretera

    Пътища, пътища, пътища - повечето, от които каменисти, ниска растителност, суша, слънце - силно, около обед в часовете между 13 и 17 обикновено е убийствено горещо. Всичко се загрява до крайна степен и излъчва топлина около мен - слънцето, камъните, асфалта. Не се учудвам, че задната ми гума толкова бързо си заминава, направо имам чувството, че каучука й просто си остава по асфалта. От време на време спирам по бензиностанциите и ги пръскам със студена вода, не знам дали има ефект, но друго не ми хрумва...също се опитвам да ги държа с максималното им допустимо налягане - между 4 - 4,5 атмосфери. Ръкохватките ми също се изпиляват здраво, от ръкавиците ми почти нищо не остава. Всичко се изхабява - шалтето ми е леко скъсано на 1-2 места, дисагите ми имат малка дупка от падането ми, палатката е с малка дупка на пода, която трябва да залепя, чантата на кормилото вече не си помни формата. Предполагам други неща тепърва ща се отварят, опитвам се да щадя всичко и да съм максимално внимателен. И все пак екипировката е, за да прави живота по-лесен и нямам намерение да й слугувам - по-скоро би трябвало да е обратното, използвам както намеря за удобно, ако не издържи, значи е боклук и толкоз.
    Привечер пристигам в Трогер - летището на Сплит - 20 км северозападно от него. Много приятно пристанищно градче с типичната изчистена архитектура, преобладава мрамора, големи площази, катедрали и палми. Нямам време за разходки, втурвам се да търся място да лагеруване. Естествено си харесвам някакво хълмче и се насочвам съм него, минавам пред тесни улички със старовремски двуетажни сгради, плътно долепени една до друга, образуващи дълги тунели, над които се извисява здрачаващото се небе. Минавам покрай последните  къщи и влизам в черен път, отключвам вилката и се опитвам да не боксувам с 30-те килограва падащи се на задната ми гума. Намирам прилично място, паля огън, хапвам, заспивам, будя се, закусвам, мия си лицето, зъбите и посудата с последната вода, сгъвам багажите и потеглям надолу.
    Часа е около 7 сутринта и аз отново съм в Трогер и колкото и да ми се иска да поостана в свежата сутрин, ще се наложи да потегля. Утрото носи необикновена адриатическа свежест и спокойствие, примесени с празните улици и площади, тук-там сервитьори вадят маси и столове, други пък седнали със сутришното си кафе, захапали цигара се приготвят за новия ден. Аз спирам за минута-две, подпирам колелото на една пейка и се оглеждам.

     Откривам, че има wi-fi от близкото кафене и проверявам това-онова. Температурата се очаква да е около 33-35С иии имам при кого да отседна в едно предградие на Монфалконе, Италия. Супер! Разстоянието със средното ми темпо е около четири дни. Аз решавам да го взема за два. Довечера спя в Задар, утре  - Рийека, на следващата вечер съм там.
      Излизам отново на главния път и потеглям, все още е прохладно и ще се опитам да използвам това максимално. Пускам си някакво национално радио, в което на всеки кръгъл час има новини, спорт и прогноза за времето, както на хърватски, така и на английски. В промеждутъците се чува Depeche Mode, Gorillaz,  Moby - не зле!
      Пътят се вие покрай крайбрежието, предимно равен, с леки изкачвания и спускания, всъщност много приятен, кристално чиста вода. Прекрасни малки островчета, до които бих доплувал, ако имах малко повече време и опит в плуването.

    Часът е около 11:30 и вече съм минал малко повече от 50 км, което не е зле, но вее жегата започва да се усеща. Преди обед трябва да стигна Шибеник, до където има още 15-20км. Не щеш ли виждам колоездач срещу мен и направо влизам в насрещното, за да кажа "Здрасти!". Той пък мъкне някакво ремарке на колелото и също много багаж, пита ме дали съм виждал скоро русокос англичанин  с брада. Аз се смея и отговарям отрицателно и докато се тутуркаме до близката сянка под едно дърво, въпросния островитянин се появява. Казва се Джеймс и е от Лондон. Другия с ремаркето е от Южна Германия,но му забравих името. Срещнали се в Триест и за сега пътуват заедно. Чудна комбинация - германец и англичанин. Говорим кой, какво, къде и как и споделяме опит, маршрути, места, къде какво да и кое не по пътя. Джеймс е на 34 и е това е първия му трип с колело. С типичен английски хумор, привидна сдържаност, пуска от време на време по някой бъзик относно германеца, който пък е на 28 и доста е пообикалял, дори в Азия. Има си странен инструмент, наподобяващ серпентина, за който в последствие разбирам, че е музикалния му инструмент, с който свири по улиците, а Джеймс ме светва, че от време на време хвърля върху въпросното чудо по някоя мръвка и я ползва за скара. Аз се смея и откривам още интересни неща по екипировката им, като динамо в предната ос, което зарежда всичките им батерии - телефони, плейъри, фенери. Почиваме още малко и те ми казват къде има свежа и чиста река за плуване, на което аз много се радвам. После бием лапите и всеки по пътя си...

    Аз минавам през Шибеник, около обед и спирам в следващото градче, за да цамбурна в морето и да обядвам. До, обаче стъпвам на някакъв морски таралеж и преди обяда ми 15 минути си вадя иглички от лявото стъпало хахах. После хапвам, почивам малко и отново излизам на пътя. Има обаче една подробност,с която и друг път съм се сблъсквал, но може би заради релефа, тук е доста по-отчетлива - в най-топлата част от деня излиза един доста приятен бриз, този път обаче доста силен и срещу мен. Трябва да полагам доста големи усилия, за да поддържам около 20 км/ч на равно и започвам да се чудя дали си заслужава цялата работа. По едно време дори ми писва и спирам до една смокиня за почивка и 2-3 плода, които имат вид на по-узрели. после откривам, че всъщност има начин да си прикача раницата за дисагите и изведнъж животът ми се промени. Голям товар падна от раменете ми и се чувствам по-лек от всякога. Все пак вятъра не спира и едва, едва се клатя по пътя.

    Към 18ч. виждам един Лидл и си казвам - "Супер!". Взимам си мюсли за закуска, допълвам провизиите ии тъкмо когато се каня да потегля, друг вело-турист спира ухилен точно пред мен. Бием пак лапите и той се оказва също пътуващ на юг, за разлика от мен, но също спрял да напазарува. Говорим си малко и той ме зарибява да си търсим някъде място за лагеруване, а аз поглеждам километража, който показва 110 км за деня и си мисля, че имам още 40-50 км по план и споделям това с него и идеята ми за Рийека. Еди, казва се Еди, и е от Германия. Всъщност ме съветва добре да го обмисля, тъй като той се е движил главно по островите но, Рийека никак не е близо. В крайна сметка си казвам "Какво пък толкова..." и се съгласявам да лагеруваме някъде заедно, и без това прекарвам доста време сам и малко компания винаги е добре дошла. Радва се той и казва да го изчакам 10 минути да напазарува и след малко се появява с 1 кашон храна и 8 бири хахаха. Тръгваме измежду градините, къмпинзите и хотелите да търсим нашето място. Доста е населена тази част от крайбрежието и е малко трудна задача.

  По едно време кривваме от пътя в дясно, през маслините, тясна пътечка през тръстиката иии хоп ето ни на единствените 30 метра пуст плаж със пясък на фона на пренаселения каменист бряг. Опъваме палатките, хвърляме един ориз със зеленчуци, отваряме по една бира и нека ни е зле.

   Eди е на пътя още от края на март, когато от Германия тръгнал на юг към Швейцария и там прекарал известно време по все още заснежените пътища. Една сутрин дори се събудил и осъзнал, че е заклещен измежду 3-метрови преспи и докато в следващите 2 часа се чудел какво да прави, чудо се случило е иден снегорин изкопал пъртина дълбока 2,5 м /на която ми показа снимки/ и така бил спасен...Сега продължава по крайбрежието и се надява до края на август да е в Истанбул.

   На сутринта правим едно събуждащо плуване в спокойните адриатически води и след закуска всеки поема по своя път.

    Аз от своя страна се насочвам към Задар, в който дори не влизам. Въобще избягвам влизането в градовете, ако нямам някакъв специален повод. После се нося малко на изток по крайбрежието, подсичам един полуостров и отново се отправям на север в посока Рийека, която се оказва, според табелите, на 190 км от мен. 

     Навлизам в един интересен участък, за който Джеймс ми каза, че единственото, което ще видя освен камъни и море, е някое и друго селце през 30-40 км. Опитвам да се подготвя психически за тая пустош, лишена дори от трафик по пътя, който някак внезапно секна, след като подминах Задар. В първото село спирам за обяд и врътвам набързо една супа, почивам малко на сянка, поемам си дълбоко дъх и поемам към бездната на нищото. След около 200м виждам един възрастен човек, гол до кръста, който нещо си ровичка под капака на един Голф 2. Спирам, за да го помоля да ми напълни шишетата с вода. Той пък ме посреща много жизнерадостно и ме кани в дома си, което аз не знам защо приемам, при все че ме чакат 200 км пущинак. След кратък разпит за мен почва да се смее, носи ми две бутилки вода с лед, а третата ме пита, дали бих желал да ми я напълни с сироп от кайсии, който е правил и аз на драго сърце приемам. След това ме кани на едно аперитивче от личните му производства далматинска ракия, която се ражда от лозята му под къщата. Аз със същата лекота приемам предложението и си казваме "Живе!". Говорим си още малко, на мен вече всичко ми гори от езика до петите и си събирам партакешите. Махвам му за сбогом и поемам по пътя си, а той към своя стар Голф.

    По някое време яко ме хваща нещо средно между отегчение, безразличие, раздразнение от насрещния бриз, който май ми е най-редовния другар напоследък и успокоението, което носи усещането да си сам сред нищото. Спирам за секунда, спирам музиката и си събличам тениската - "Така ще карам!" казвам си и продължавам напред, гледайки повече отсрещните острови, отколкото пътя пред мен. от време на време минават  групички мотористи или някой друг кемпър, който много често дори не забелязвам, докато не ми свирнат за поздрав.

.................................

   Часът минава седем вечерта и аз преминавам през Карлобаг и отбивката за красивите Плитвички езера, които явно ще посетя някой друг път. Зад себе си имам 102 км за деня и е твърде вероятно скоро да ми писне да се возя и да се отдам на почивка. Просто не виждам къде ще намеря място за тази работа сред тия чукари. 

    Докато се спускам до последните  къщи от градчето, двама минувачи - момче и момиче, може би малко по-големи от мен, жизнерадостно ми махат с ръка и аз отвръщам от своя страна с усмивка. По принцип доста рядко спирам при такива ситуации, но този път беше един от тях.   

Те ме поздравяват на английски и казват, че също пътуват на велосипеди. Колко приятна изненада! Днес е бил денят им за почивка, който прекарали в къмпинг в Рибарица и тъкмо били излезли на разходка за сладолед. Запознаваме се и докато се опитват до произнесат правилно името им, аз се сещам за аляскинското ми име и уточнявам, че просто могат да ме наричат Фин. Те се смеят, че не звучало твърде българско, което разсмива и мен. Робин и Ели са на по 25 години и пътуват от Палестина, до където отишли със самолет, постояли там, после летели до Кипър, от където си взели велосипедите, чакащи ги там при приятелско семейство и хванали ферибота до Анталия. Там започнал техния трип на колела, който ще продължи до Острова. Бъбрим си още малко и аз казвам, че трябва да потеглям, тъй като времето напредва и се здрачава. Пожелаваме си успех и аз потеглям. 

    След малко виждам малка горичка в ляво от мен /О, небеса! Не мога да повярвам!/ точно до брега, но решавам да я подмина и да прехвърля един хълм с идеята,че щом тук има такава, след малко ще намеря нещо подобно. И както си повтарям въпросната идея, след първото баирче, още едно, после малко навътре в сушата, още едно малко спускане, после пак баир и още един баир и залеза....

.....и още един баир, и става тъмно, и съм минал вече 15 км от срещата ми с англичаните, та просто отбивам от пътя по някаква пътека и опъвам палатката върху камъните, между огромни паяжини, простиращи се между храстите. Правя една бърза вечеря и се отдавам на сън с идеята да се събудя преди изгрева, за да карам повече преди да се е появил любимия ми бриз.

    На сутринта наистина се будя преди изгрев, но не щеш ли пак съм заспал, ииии всъщност съм готов за потегляне чак в 8:30ч , което си е пълен провал!  Изминал съм едва 500-600 м, когато зад гърба си чувам звуци от звънче и едно провикване "Хеййй, Фин!". Обръщам се и виждам засмените лица на Ели и Робин. Изравняват се с мен и почваме да си говорим в движение за нашите истории. Разказват ми за техния престой в Палестина, къпането им в Мъртво море, пътят през Балканите. Аз пък им говоря за моя роден град, който е насред балкана, вировете, в които така ми се ще да се топна в момента, лепите около гимназията ми, които вече сигурно ухаят чак до Караваната и усещам, че май някаква лятна носталгия се опитва да ме гони. После спираме да пием кафе в следващото селце и аз си изпирам набързо тениската, която сутринта изпуснах върху веригата на колелото, та не беше особено представителна. тогава научавам за техния проект, който са започнали съвсем спонтанно в Палестина. По време на техния престой в малко градче до Ал Дахрия попаднали на малка група дечица, които им казали, че никога не са виждали морето, което всъщност се намира на около 10 мили от тях, причината, за което е окупацията от страна на израелските власти. същите тези деца нямали достъп до училище, тъй като нямат превоз, с който да стигнат до най-близкото такова, нито достъп до здравни институции. Най-много били афектирани от факта, че те ще преминат през 12 държави, докато се приберат вкъщи, а местните деца остават под рестрикциите по повод свободното движение на население в рамките на една и съща държава. От там се ражда и идеята да набиране на средства,съвместно с други организации, за малко бусче, което да вози децата на училище, осигурява достъпа им до здравни и социални услуги.

   За повече инфо:

www.justgiving.com/righttomovementcycle

facebook:  therighttomovementcycleride

  Изпиваме кафетата и продължаваме към Рийека. Робин се оказва от Лондон и е учил биология, после е бил по проекти в Испания и Аржентина, където е понаучил испански. Много симпатичен младеж със свежо чувство за хумор и много непринуден смях, който вече обичам. Ели е от Шефилд и до скоро е била физиотерапевт, много любопитна за всичко и постоянно впечатляваща се като обяснявам нещо или за мен или за България с едно много типично нейно "Уаааау!".хахаха. Решават да направят това пътуване преди да навършат 26 години и  Робин да започне да учи медицина през есента. Поддържат доста добро темпо и съм доста впечатлен от Ели, която на спусканията понякога ме изпреварва като спрял и трябва да се понапъна, за да я стигна. Общо взето пада веселба по пустия път с изпреварванията, понякога се возим в колона, понякога сме един до друг и си говорим, подавяйки си праскови. 

    За обед спираме някъде си в едно паркче до морето и си правим сандвичи, те вадят някаква диня от някъде, а аз един буркан течен шоколад и всички са щастливи. После ме учат на някаква шантава игра с миниатюрното им тесте карти, чието име забравих. Към 3:30 следобед си събираме боклука разделно, като компоста е просто метнат в храстите, а останалото ще се чудим къде да изхвърлим в следващите два часа. В 16:30 вече вали един от онези приятни летни дъждове, които си изсипват изведнъж и със страшна сила и ние спираме за кафе в крайпътно заведение. Изминали сме 75 км и няма за къде да бързаме, а аз драсвам една извинение на момата от Монфалконе да не ме брои. 

     Към 19:30ч си опъваме лагера и те ми казват, че всеки пот дават наименования на местата, където лагеруват и да се чувствам свободен да давам идеи. Единодушно стигаме до решението,че това ще е Lidl Tunl, тъй като е в една индустриална зона на Рийека, до един Лидл, от където напазарувахме и открихме контейнери за разделно събиране на боклука, а дърветата над нас образуват нещо като тунел.  Вкусна вкусна паста със зеленчуци, а те са очаровани от смундуха, който държа в една метална кутийка от Orwo NP22. Много са ми симпатични как всеки си знае задачите при подготовката за вечерта - Ели разпъва палатката и постила шалтетата и спалните чували, а Рабин се заема с приготвянето на вечерята, като вади едно приспособление за огън, което замества газова бутилка, направено от консерва и аз съм толкова впечатлен, че при следващата по-голяма консерва, ще си правя същото.  После се подготвя закуската, като се накисват мюсли, за да са меки на сутринта. Хапваме  пастата, която е вълшебна и слушаме плейъра ми, после техния и допълваме музикалните си предпочитания.

      На сутринта се будя малко преди тях, но след малко и те се размърдват и закусваме. После се събираме доста експедитивно и потегляме в посока Словения. До границата се движим основно по високи хълмисти райони навътре в сушата и скоро започва да вали. Аз вадя дъждобрани да покривам дисагите, чантичката отпред с покривалото на раницата ми и обличам един шушлек. Панаир голям е като ме завали. После откриваме прекрасна узряла череша до пътя и се нахвърляме. Аз такова нещо не помня откакто отрязаха старата череша у баба - едри сладки череши, сочни и с малко костилки, направо на гроздове по дървото - блаженство! Пълним джобовете и продължаваме по пътя. Продължава да ни вали ту по-силно, ту по-слабо, но не спира. Така и на границата със Словения, където чакаме на опашка за паспортна проверка.

    После обядваме на неутрална зона и продължаваме в Словения, която взимаме за около 2 часа, тъй като е участък около 40 км през високопланински полета. Времето е вече хубаво и на мен Словения ми е много любима с първите 10 км в нея. прекрасно свежа, сякаш пролетта е още там, тъкмо разлистили се дървета, ухае на цветя, всичко е цъфнало и тревата е висока и зелена. Тъкмо от това имам нужда след тия природни гробища в Хърватска. хахахах Ще ми се да остана и тук повече, но е време за Итаааалия, Бон джоооорно, Пииица и Веееспа. Аривидерчи, Словения и скоро се спускаме към Триест, където отново се опитва да ни вали, а моите нови приятели са учудени,че вече няма КПП-та, а само табели от сорта на  "Benvenuti in Italia!"

   Триест го заобикаляме....

.... и хващаме пътя за Венеция и вече е равно като тава. След няколко километра в едно предградие на Триест опитваме първата италианска пица, която не е кой знае какво кулинарно постижение. Вечерта спим на Триестските скали.

    На следващия ден спираме на една бензиностанция, 10-тина минути след като сме тръгнали, защото Робун пука гума. Докато му помагам да я залепи, ми разказва,че му се случва може би за 20ти път отначалото на пътуването им. после аз използвам един кран за вода да си измия колелото и да му смажа педалите, и централното, тъй като вчера вечерта излезе някакво странно препукване при въртене, което изниква при непостоянни условия и не съм сигурен от къде идва. Странна работа, но след 1 км изчезва. Хубаво. 

   Караме около час и направо летим със средна скорост от около 30км/ч. После Робин пак пука гума... хахахах. Решаваме да обядваме и Ели отива направо за нова вътрешна гума, но се връща с грешен размер. Решаваме да залепим старата и продължаваме. Следобед спираме в Латисана за едно италианско еспресо, характерното за което е, че е един пръст на чашката и владее Силата! Бармана е супер забавен и почва да ни учи на някакви щуротии на италиански, после пък заваля пак силен дъжд и той пусна навесите над прозорците, за да не ни вали велосипедите. След около час дъжда спира и ниска мъгла се вие над асфалта, по който ние пришпорваме и нарочно минаваме през локвите, за да си мокрим краката хахаха. Не беше много пълноценен ден от гледна точка на изминатия път, но какво пък толкова, за сметка на това купуваме зеленчуци и си намираме чудна полянка за палаткуване, където аз правя зеленчукова супа с босилек и индийско орехче, която те много харесаха и мястото е наречено "Супата на Фин" хахаха. Играем и на една друга игра, която е тяхно творение и всеки споменава това, което най-много му е харесало и не от деня. Всички сме единодушни, че 2те спуквания на гума бяха кофти работа. Саундтракът тази вечер включва основно Еди Ведер, а в по-късните часове и Бонобо. Слушаме как Ели си попълва журнала от деня и ни чете на глас какво пише. решаваме сутринта да станем рано и да наваксаме изгубените километри от днес.

    На следващия ден попадаме в красивия град Тревисо, който е обрисуван от цветни сгради, окичени с цветя по терасите, рекичка, която преминава през града, където на няколко места виждам плуващи си патета. 

  

Уличките и парковете са оживени, но не твърде много и пазят някакво особено спокойствие. Ние се мятаме на една полянка и и си правим сандвичи за обед, с праскови и шоколад за десерт. 

  След това изнасям един бърз курс по фотография на Ели, която изяви особено желание, когато видя мая стар приятел, с който снимам.

   Следобед спираме отново за едно кафе в крайпътно кафене, но един вади книга, друг компютър, трети карта с маршрути, плейъри и апарати се зареждат и еспресото не е много еспресно, особено когато Робин се задава с три сладоледа хахаха.

    Вечерта спираме на бензиностанция, за да си напълним вода, аз намирам маркуч и си измивам косата на крана за миене на коли, слънцето залязва, после е Робин, но Ели го саботира с шампоана, на което той отвръща със струя с вода, аз намирам наблизо една кофа и стана тя каквато стана хахаха.

   Мокри се оглеждаме за място за спане, но в селцата около пътя на няколко километра Винченца има само открити обработваеми площи и канали. Все пак до една селска катедрала в една изкуствено залесена горичка, където има тоооолкова много диви ягоди, които са тоооолкова безвкусни, че след първата решаваме да не ядем повече от тях. За сметка на това мястото е наречено "Вкусният ориз и безвкусните ягоди".

   Вечерта Ели си ляга, а ние с Робин подготвяме закуската и поддържаме огъня до полунощ. Говорим си за живота на Острова, за създаването на България, Аспарух, после за Кирил и Методий, и разликите в езиците на славянските народи, историята за преселението на Прабългарите от Монголия и тази за пръчките на Кубрат, а той продължава да пита и пита и в един момент е време да спрем Боб Дилън, който звучи от моята палатка, тъй като полунощ вече минава...

    На сутринта пием кафе в кафетерията на центъра на близкото селце, което явно скоро е празнувало нещо, съдейки по украшенията, които висят навсякъде и се забавляваме със съдържателя, който грам английски не знае, но е доста духовит.

  На обед решаваме да хапнем във Верона и всички си го представяме малко спретнато градче като Тревисо. Да, обаче като влизаме нещо странно ми прави впечатление. Едни такива трилентови платна и големи булеварди, огромни кръгови движения.....и ми просветва. Чакай малко, Верона не беше ли града на Верди, на Италианската опера и Музикалната консерватория, и на всичкото отгоре града на Ромео и Жулиета, както допълва Ели. Вече е твърде късно, движението вече си всмуква и няма връщане назад. След около половин час се озоваваме в центъра на най-централния централен "чентрале" площад, който ако изключим всичките туристи и нелепооблечените като римляни /хора империята е в историята, вземете си бира и си ходете вкъщи/ тук-там, е едно доста приятно местенце.

    Сядаме на една пейка и аз казвам "Ей сега ще ви направя таратор!", а те ме гледат с недоумение. Вадя един йогурт, краставица, чесън, зехтин и почват да хвърчат обелки в кофичката от млякото, а италиански, американски, руски, азиатски и какви ли не погледи се спират в нас. После щипка сол и фъстъци, понеже нямаше орехи в магазина. И изведнъж недоумението се превръща в блаженство. Е не е съвсем истински, при все т'ва подобие на кисело мляко, липсата на копър и тия фъстъци, но все пак Робин и Ели много го харесаха.

Измиваме приборите на близката чешма и решаваме да направим стегната разходчица по пътя към изхода в посока Бреша.

   Някак се докопваме до изхода на града и драсваме с все сили, тъй като е вече 16ч, а имаме път за изминаване. Скоро обаче гледам сергии с праскови - една, втора, трета. Спира италианеца колата си и си купува праскови за 3 евро килото. Ивича го подминава и след 500 метра направо връхлита в градината с прасковите, отваря раницата и хвърля вътре 10-тина праскови. после всички са щастливи.

   Малко по-късно спираме до едно езеро за един чай и някой друга бисквита с шоколад - енергия си трябва. Езерото обаче ми изглежда твърде мръсно и пропускам плуването в него.

    И докато си пием чая задухва един вятър, появяват се едни облаци, ние си сгъваме нещата със скоростта на светлината и потегляме, но след 10 минути вече вали силно, а след 20 всичко по мен е мокро. Само ще спомена, че вечерното място за спане се казва "Шити банк" и повече няма да описвам.

..................................

    На следващия ден преминаваме през Бреша, където пътят е отвратителен и дори си отключвам вилката, защото дупките са толкова много и в трафика трудно се избягват.

    Следват серия имения, вече превърнати в хотели, но си представяме как преди 200-300 години там са живели аристократични семейства, барони с перуки и баронеси с рокли тип "торта" са се разхождали на коне, а месните селяни са обработвали земята им.

   За обед пристигаме в Ровато, малко градче където пътищата ни се разделят. Ели и Робин продължават на северозапад към Бергамо и после ще прекосят Алпите, където отиват при сестрата на Робин за почивка от няколко дни. Все пак правим един последен обяд заедно в един парк и си разменяме контактите и покани за посещения в родните ни държави. Кой знае, един ден може пак да се намерим по пътищата или пък да си идем на гости. Аз им давам една мартеничка, която да ги им дава здраве и предпазава от пукане на гуми, а Робин се смее. Също така им разказвам за тази наша традиция и те са доста очаровани. Е, време е да си кажем "сбогом". Чувам същия този звън от звънче и махам с ръка.

     Беше ми изключително приятно в тяхната компания и последните пет дни се изтърколиха наистина бързо. Ще им стискам палци да се приберат безаварийно вкъщи и да осъществят каузата си.

    А аз отново съм сам на пътя, музиката гърми в ушите ми и съм устремен на запад. Остават ми около 40 км. Спирам в малко градче, където няма ниииикакъв интернет, който ми е необходим,за да проверя един адрес и намирам такъв в градската библиотека, където дори говорят английски и младите библиотекарки са изключително мили с мен.

    Разбира се  по пътя губя листчето, на което бях нарисувал импровизирана карта с адреса и си казвам, че ще се оправя все някак като пристигна. Остават ми 25 км, а часа е 17:45, което значи, че след около час,час и половина ще съм там. Виждам първата табела, съобщаваща ми, че има 19 км до Милано. Един италианец ме изпреварва с лъскавото си шосейно колело и виждам как ме поглежда с ъгълчето на окото си, като не отвръща на поздрава ми. Тъй лиииии?!? Лепвам се зад него и въртя здраво, като километража ми показва между 35 и 40 км/ч. След 5-6 минути така виждам друга табела  Милано - 20 км. Хм шантава работа, ама италианци - върви ги разбери! След още малко виждам табела, сочеща на дясно за малко градче на 5 км, което трябваше да е на юг от мен. Ха сега! Вадя компаса! Кой ми беше казал,че няма да ми трябва компас, при положение,че се движа само по асфалта и имам карта? И всичките тия глупости, че в Европа, няма как да се объркаш, защото имало по 100 табели навсякъде - ами да,сигурно, ако се движиш само по магистралата. Да, ама не! Който не вярва да заповяда по селските пътища около Милано, където има повече табели за селата, липсващи на картата ми, отколкото на по-големите градчета. Та стигам до извода,че явно някъде съм се отклонил и съм се движил на югозапад, вместо на северозапад. След около 7-8 км в дясно от мен се включва пътя, по който се движех преди около час, а километража ми показва, че съм изминал 17 км от последното засичане и определено не съм там, където трябваше да бъда. Е защо да не си повъртя 20 км горница?! И ми става смешно, защото днес обяснявах на Ели и Робин, как още не съм се губил нито веднъж и колко отегчителен е този факт. Ето ми на малко ирония.

      Още няколко километра и профучавам през Монца, както Шумахер го правеше на времето. След още няколко километра виждам заветната табела.

     

   Стигам някак към по-централните улици и питам минувачи за улици, които съм запомнил някак от картата в нет-а като "Верди" и "Белини", която търся. Никой нищо не знае или не ме разбира, или просто вдига рамене. Стигам малко площадче и виждам 2-3 тинейджъри, но и те не говорят английски. В ръцете на единия обаче виждам една от тия модерни джаджи, които имат GPS и му показвам адреса, който търся. Той го намира и се оказвам на  2 пресечки от него. Благодаря и духвам ухилен на там. Намирам номера на улицата. Километража ми показва 145 км за деня - пак се престарах. Вече е почти тъмно и аз позвънявам на звънеца. Желязна ограда, а отвъд просторен двор с красива градинка. След малко се чува едно "Алооооооо?" и аз започвам да се хиля. "Отварям ти, влизаш и в ляво. Не! Стой там, ей сега ида!".

..............................................

   Потеглих от София преди по-малко от три седмици, километража ми показва малко над 2100 км. Колелото ми е железарка - нито една спукана гума, нито една счупена спица. Само едно бързо изправяне на предната шина, което беше нищожно и малко смазка тук-там, задната ми гума се е поизтъркала, дисагите ми имат малка дупчица от падането ми в Плоче - всичко е в реда на нещата. Да се надявам, че и за напред ще бъде така.