неделя, 6 октомври 2013 г.
петък, 16 август 2013 г.
сряда, 14 август 2013 г.
вторник, 13 август 2013 г.
четвъртък, 25 юли 2013 г.
време беше
Часът е около 11 преди обяд и слънцето е все по-осезаемо се намесва и кара асфалта да свети.
От начало то само ме буди, за да ми съобщи, че новият ден е настъпил и лека полека трябва да започвам със сгъването на "къщата" ми в компактният й портативен вид. Нещата са разхвърляни в някаква подредба, която би трябвало да установя на сутринта. Намирам си челника, ножката, кибрита и някакви свещи в десния джоб на палатката. В другия край се забелязва музиката, очила и 2-3 върви, а в ъгъла е натикана раницата. Намачквам спалния чувал в торбата му и го мятам навън да чака ред. В шалтето увивам термоса, където държа някаква резерва с вода, или мляко. И те хвръкват до чувала. Оглеждам пак палатката, за да не съм забравил нещо вътре и после я изтупвам хубаво, обикновено размахвайки я отворена, с главата надолу, за да изпада всичкия пясък, който се намъква навсякъде. Броя рейките и колчетата, примирам, сгъвам палатката и дърпам ципа на торбата. По-ангажиращите неща са готови, и мога да се отправя към водата...
Все още няма никакъв бриз и мога да усетя сутришната топлина на слънцето по мокрия ми гръб, докато си бъркам кашата. В Лисоне намерихме някакъв арабски магазин и се снабдих с някакъв сусамов тахан, който звучи прилично. Трици, орехи и 4-5 нарязани ябълки от вчерашните, тахана - всичко в канчето и "Бон апети" на мен! Измивам канчето с морска вода и пясък, който е чуден абразив и сваля всичко. После закачам Металния потир на дисагите. Върху тях също се озовават шалтето, спалния чувал и палатката, здраво прикачени с ластици. Най-отгоре си ляга раницата, нарамена на шалтето и също вързана с ластици. Намирам баланса на колелото и го подпирам на един дънер, докато се обуя и облека. Затиквам се до пътя задрънквам по прашния калдъръм на север-северозапад, като се опитвам за изпреваря сутришния бриз. Виждам дългата си сянка пред мен и тръгвам след нея. Първо ме отвежда до един душ, където измивам мен със сладка вода, а канчето със сапун. После достигаме до междуградския път и заключвам краката за педалите.
Настъпващата обедна жега ли изнервя някой от шофьорите, че не са съгласни с факта, че карам по този път, за да ми свирят толкова настойчиво. Да, забелязах трите табели, оказващи забрана за велосипеди, ама какво да направя като друг път просто не съществува, а и този си беше в нормалния цвят върху картата ми. Закачам едно джобно огледало на кормилото, усилвам си музиката, за да не чувам протеста и настъпвам, искам да се измъкна по-бързо от тия малко натоварващи условия, в които ще трябва да карам през следващите 6-7 км.
Ето го и краят - някакво кръгово движение, на което ще спукам гума след малко, но още не знам това и съм някак безгрижен и доволен, че се измъквам от тоя път. Таааа...да.... Първо усещам земята под мен някак по-натрапчиво и си свалям слушалките. След това на вратата ми почуква онзи специфичен звук от въздух под налягане, идващ от далеч и направо започвам да се оглеждам къде мога да се паркирам.
Жената на близката сергия за плодове няма нищо против да ида отзад на сянка и да си поработя там. Задната гума вече е мекица и сега трябва да разтоваря всичко по обратния начин: махат се ластиците, около раницата, свалям канчето и едната бутилка, закачени отстрани, за да не хлопат наляво-надясно. Откачам също другите два ластика, крепящи, останалите нещо и всичко нареждам около мен. Обръщам колелото и махам задната гума, след това вадя щангичките и я почвам. След минута е разкалпачена и вече я помпя на ново. За 2500 км едно пукане на гума,не е никак зле, ама пък затова си е стабилно пукане. Имам си цепнатина, дълга около 4-5 мм на единия борд. Преди малко ми се мярнаха лепенките и решавам да я залепя, вместо да ровя за резервната гума. Докато съхне поглеждам външната гума и там също си намирам подобна цепнатина на протекцията, където е контакта с каплата. Явно нещо се е разместила преди време и от тежестта и неравностите гумата се е срязала на борда на шината. Не изглежда особено перспективно тази гума, при все че около дупката е и доста протрита и вероятно ще се разширява. Дори няма смисъл да се сглабя в същото състояние, няма да изкара и 100 метра. Посядвам на сянка до разглобеното колело и почвам да го мисля. Вътрешната гума изглежда залепена добре и не изпуска - слагам я във виншната и на мястото на, където се протриват натиквам изрязано парче пластмаса от бутилка. Внимателно ги закачам на на каплата и внимателно започвам да помпя. Между шината и външната гума слагам подобно парче от същата бутилка и хубаво омотавам с дъктейп направо през грайфера и шината. Напомпвам гумата докрай и товаря колелото на ново - изглежда прилично, един е начина да разбера дали действа тази работа....
....не знам как, но след 10тина километра все още съм в движение и намирам спортен магазин в някакъв огромен център между градовете. От там се снабдявам с нова задна гума и повтарям цялата процедура по разтоварване-разглобяване-смяна-сглобяване-товарене. От цялата тази работа по ръцете ми се забелязва една много интересна консистенция, в която не иска да знам каква част представлява маслото, прахта и останалите щуротии, които могат да полепнат по мен от една гума, но определено първото нещо, което ще направя е да се измия хубаво.
Слънцето вече е пред мен и се гледаме очи в очи. Харесва ми да карам, когато е ниско над хоризонта, привечер и всичко е пожълтяло. Предполагам вече е около 7 вечерта, Монпелиер е зад мен и ако изкретам още 30тина минути, ще си направя лагера някъде и ще си легна щастлив от факта,че в края на деня всичко е благополучно
.
От начало то само ме буди, за да ми съобщи, че новият ден е настъпил и лека полека трябва да започвам със сгъването на "къщата" ми в компактният й портативен вид. Нещата са разхвърляни в някаква подредба, която би трябвало да установя на сутринта. Намирам си челника, ножката, кибрита и някакви свещи в десния джоб на палатката. В другия край се забелязва музиката, очила и 2-3 върви, а в ъгъла е натикана раницата. Намачквам спалния чувал в торбата му и го мятам навън да чака ред. В шалтето увивам термоса, където държа някаква резерва с вода, или мляко. И те хвръкват до чувала. Оглеждам пак палатката, за да не съм забравил нещо вътре и после я изтупвам хубаво, обикновено размахвайки я отворена, с главата надолу, за да изпада всичкия пясък, който се намъква навсякъде. Броя рейките и колчетата, примирам, сгъвам палатката и дърпам ципа на торбата. По-ангажиращите неща са готови, и мога да се отправя към водата...
Все още няма никакъв бриз и мога да усетя сутришната топлина на слънцето по мокрия ми гръб, докато си бъркам кашата. В Лисоне намерихме някакъв арабски магазин и се снабдих с някакъв сусамов тахан, който звучи прилично. Трици, орехи и 4-5 нарязани ябълки от вчерашните, тахана - всичко в канчето и "Бон апети" на мен! Измивам канчето с морска вода и пясък, който е чуден абразив и сваля всичко. После закачам Металния потир на дисагите. Върху тях също се озовават шалтето, спалния чувал и палатката, здраво прикачени с ластици. Най-отгоре си ляга раницата, нарамена на шалтето и също вързана с ластици. Намирам баланса на колелото и го подпирам на един дънер, докато се обуя и облека. Затиквам се до пътя задрънквам по прашния калдъръм на север-северозапад, като се опитвам за изпреваря сутришния бриз. Виждам дългата си сянка пред мен и тръгвам след нея. Първо ме отвежда до един душ, където измивам мен със сладка вода, а канчето със сапун. После достигаме до междуградския път и заключвам краката за педалите.
Настъпващата обедна жега ли изнервя някой от шофьорите, че не са съгласни с факта, че карам по този път, за да ми свирят толкова настойчиво. Да, забелязах трите табели, оказващи забрана за велосипеди, ама какво да направя като друг път просто не съществува, а и този си беше в нормалния цвят върху картата ми. Закачам едно джобно огледало на кормилото, усилвам си музиката, за да не чувам протеста и настъпвам, искам да се измъкна по-бързо от тия малко натоварващи условия, в които ще трябва да карам през следващите 6-7 км.
Ето го и краят - някакво кръгово движение, на което ще спукам гума след малко, но още не знам това и съм някак безгрижен и доволен, че се измъквам от тоя път. Таааа...да.... Първо усещам земята под мен някак по-натрапчиво и си свалям слушалките. След това на вратата ми почуква онзи специфичен звук от въздух под налягане, идващ от далеч и направо започвам да се оглеждам къде мога да се паркирам.
Жената на близката сергия за плодове няма нищо против да ида отзад на сянка и да си поработя там. Задната гума вече е мекица и сега трябва да разтоваря всичко по обратния начин: махат се ластиците, около раницата, свалям канчето и едната бутилка, закачени отстрани, за да не хлопат наляво-надясно. Откачам също другите два ластика, крепящи, останалите нещо и всичко нареждам около мен. Обръщам колелото и махам задната гума, след това вадя щангичките и я почвам. След минута е разкалпачена и вече я помпя на ново. За 2500 км едно пукане на гума,не е никак зле, ама пък затова си е стабилно пукане. Имам си цепнатина, дълга около 4-5 мм на единия борд. Преди малко ми се мярнаха лепенките и решавам да я залепя, вместо да ровя за резервната гума. Докато съхне поглеждам външната гума и там също си намирам подобна цепнатина на протекцията, където е контакта с каплата. Явно нещо се е разместила преди време и от тежестта и неравностите гумата се е срязала на борда на шината. Не изглежда особено перспективно тази гума, при все че около дупката е и доста протрита и вероятно ще се разширява. Дори няма смисъл да се сглабя в същото състояние, няма да изкара и 100 метра. Посядвам на сянка до разглобеното колело и почвам да го мисля. Вътрешната гума изглежда залепена добре и не изпуска - слагам я във виншната и на мястото на, където се протриват натиквам изрязано парче пластмаса от бутилка. Внимателно ги закачам на на каплата и внимателно започвам да помпя. Между шината и външната гума слагам подобно парче от същата бутилка и хубаво омотавам с дъктейп направо през грайфера и шината. Напомпвам гумата докрай и товаря колелото на ново - изглежда прилично, един е начина да разбера дали действа тази работа....
....не знам как, но след 10тина километра все още съм в движение и намирам спортен магазин в някакъв огромен център между градовете. От там се снабдявам с нова задна гума и повтарям цялата процедура по разтоварване-разглобяване-смяна-сглобяване-товарене. От цялата тази работа по ръцете ми се забелязва една много интересна консистенция, в която не иска да знам каква част представлява маслото, прахта и останалите щуротии, които могат да полепнат по мен от една гума, но определено първото нещо, което ще направя е да се измия хубаво.
Слънцето вече е пред мен и се гледаме очи в очи. Харесва ми да карам, когато е ниско над хоризонта, привечер и всичко е пожълтяло. Предполагам вече е около 7 вечерта, Монпелиер е зад мен и ако изкретам още 30тина минути, ще си направя лагера някъде и ще си легна щастлив от факта,че в края на деня всичко е благополучно
четвъртък, 18 юли 2013 г.
отново на море
Последните две седмици бяха твърде забързани през времето и пространството с внезапни спирания, изкачвания, спускания, срещи, раздели и не мисля, че съм в състояние да си събера ума до толкова, че да мога да опиша в някаква логическа последователност, какво точно се случи. Често се вглеждам в картата и си мисля: "Добре! Бях там преди четири дни...или не, не..три дни. Ама това е далеч! Днес е може би сряда, значи са били все пак четири дни..." И в такива мисли, би могла да ми премине цялата вечер, покрай огъня, опитвайки се да осмисля какво, кога и как, понякога защо е било или ще бъде. А понякога просто затварям очи и заспивам, уморен от натрапчивия мен.
Цялата Ривиера, още от Италия, ми се стори като един огромен град и често не успявах да различа къде свършват и започват , тъй като твърде много си приличат - лъскави коли, лъскави къщи, лъскави хора. Не точно моето място.
Моят Джулай морнинг се оказва на 4-ти юли, когато посрещам слънцето на една площадка за излитане на парапланеристи, която случайно открих предната вечер, опитвайки се да избягам по стръмните баири над Савона от лачената обстановка покрай брега.
Стига толкова Италия и се насочвам към границата.
Генуа - Савона - Сан Ремо - Ница - Кот Д'Азур - Кан - Марсилия - .....
Цялата Ривиера, още от Италия, ми се стори като един огромен град и често не успявах да различа къде свършват и започват , тъй като твърде много си приличат - лъскави коли, лъскави къщи, лъскави хора. Не точно моето място.
Моят Джулай морнинг се оказва на 4-ти юли, когато посрещам слънцето на една площадка за излитане на парапланеристи, която случайно открих предната вечер, опитвайки се да избягам по стръмните баири над Савона от лачената обстановка покрай брега.
Стига толкова Италия и се насочвам към границата.
В интерес на истината имах по-големи очаквания, до толкова, до колкото имах представата, че въпросните места, ще бъдат една идея по-различни от типичното наше Черноморие. Може би малко яхти, тук-там хотелчета, стари Ситроени, палмички, шансони едва ли не Луй Дьо Финес, който гони голите хипита от безлюдните плажове на Сен Тропе...Да ама не....Хващам една вело-алея от центъра на Ница, която ме отвежда чак до Кан.
После заваля дъжд... всяко парче земя е или застроен или заградено, или предназначен за нещо си там, парковете са заключени и съм едно от последните неща, които почиващите искат да видят, като част от пейзажа с моята палатка и целия ми панаир. Може би, затова не са ми предвидили място за палаткуване.... Все пак намирам пролука в оградата на един парк и се намъквам. После срещам един господин с двете си деца, също с палатка и къде на френски, къде с мимики, се разбираме да остана при тях, ако не пия, не вдигам шум и съм кротък. Тъкмо за това си мислех и аз и така прекарвам нощта на връх Френската Ривиера, заобиколен от палми и тътен на далечна музика.
На сутринта ставам рано и потеглям още по изгрев, като спирам /за голяма моя изненада имаше такова място/ на една чешма на пътя, за сутрешния ми тоалет, любувайки се на изгрева.
Задвижвам си чарковете и гледам час по-скоро да се измъкна от този туристически мармалад.
По-късно се озовавам в Арл - малко средновековно градче, северозападно от Марсилия. Идеята ми просто да го прекося на практика не се получи, когато в началото ме грабнаха опразнените улици. Всички хора сякаш се бяха събрали на един площад до Колизеума, а станалата част центъра беше пуста. Зарязвам колелото пред една пекарна, пъхам два кроасана в джоба и отивам на разходка. Оказва се, че тъкмо сега има отворена седмица на фотографията и следващите два часа прекарвам измежду малки галерийки или просто в разглеждане на огромните фотографии окачени по стените на уличките.
Едно от местата ми прави особено впечатление - виждам окачени по стените серии картини на Ван Гог и до тях фотографии от градчето. От едно, занимаващо се с галерията, научавам, че всъщност художникът е живял и творил известно време в Арле и научавам куп неща за сериите му картини и местата, които е изобразявал.
После започвам да забелязвам все повече неща свързани с художника по улиците - графити с неговия лик, бутилки абсент, вградени в стена, репродукция на негова картина, окачена до мястото, което изобразява. Докато се усетя вече е станало късен следобед и трябва да
се изнасям в търсене на място за палаткуване. Набелязал съм си едно място на картата, което изглежда на около 20 км южно, на северния бряг на един залив. На един светофар ме заговаря едно момче и ми препоръчва друго място, което заобикаля въпросния залив и би трябвало да ме отведе на южната част на нещо като лагуна. На картата, всичко това изглежда доста странно, сякаш заобиколено отвсякъде с вода. Естествено решавам, че това трябва да бъде изследвано и се насочвам към Le Camargue.
Имам желанието тази вечер да се разположа по-рано, да приготвя някаква вечеря и да се отпусна по залез. И все пак до тогава има 36 км плюс една ябълкова градина, която няма как да не уважа. Вече е 6ч. следобед, а аз все още хрупам една ябълка до слънчогледите около пътя и се опитвам да разбера до къде ми стига погледа. Никога не съм виждал толкова равна земя, напълно хоризонтална, за която сякаш небето е залепнало. После се сещам за оставащите 35 км и продължавам напред. Терена прилича повече на Тексас, отколкото на Франция - много ферми за едър добитък и коне, пресъхнали водоеми с напукана земя и път с един завой на 20 мин. Ниско следобедно слънце, лек ветрец и пасящи животни зад оградите от дървени трупи. Аз си яздя колелото и в следващия час правя една слънчева баня в ниските лъчи идващи зад мен.
Пристигам по залез /както обикновено правя/ и се насочвам направо към въпросния плаж първо по някакъв си там черен път, а после направо карам по плажа, през някакви малки водни образувания,преди да започна да затъвам твърде много и се впрягам в тикане по пясъка.
Чудно местенце - море отпред, море зад мен, плаж, до където погледа ми стига, по средата аз и колелото, а след малко към компанията се присъединяват една палатка, приятен малък огън и едно канче ориз със зеленчуци, приготвен по характерна за региона рецепта, включваща попадналия вътре пясък.
Призори плажът е все така пуст и аз се отправям по същия пустинен маршрут към Монпелиер.
* * *
сряда, 3 юли 2013 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)